Сидни Шелдън - Ангел на мрака

Дани Макгуайър обаче не сподели възмущението. Истината бе, че изпитваше само облекчение и успокоение.

София Баста щеше да остане зад решетките. Никой друг нямаше да умре от ръцете на Азраел, пожертван заради извратеното желание на Франки Мансини за отмъщение. Но красивата Анджела Джейкс, както бе позната навремето, щеше да се спаси от смъртоносната инжекция.

Вероятно това не бе точно правосъдие. Но бе край.

Дани Макгуайър най-после бе свободен.

Четири години по-късно…

— Съжалявам, господине. Не мога да ви пусна без пропуск.

Колкото и да бе изненадващо, пазачът в държавната болница в Алтасито наистина съжаляваше искрено. Беше тежка и самотна работа да охраняваш затворничките в единствения психиатричен затвор за жени в Калифорния и нископлатените служители не бяха прочути с отзивчивостта си. В средата на шейсетте си години, пазачът изглеждаше дори по-стар. Обветрената му кожа бе суха и напукана като пресъхнало речно корито от годините под палещото пустинно слънце. Но в очите му имаше благост, когато погледна кльощавия рус мъж, облегнат на бастун пред портата на болницата.

Пазачът го виждаше не за първи път. Нито за втори или трети. Всеки месец в деня за посещения мъжът се появяваше и учтиво молеше да му позволят да види най-прочутата затворничка в Алтасито. Но всеки път дамата отказваше да приема посетители.

Избягнала като по чудо смъртната присъда, Ангелът на смъртта, както бе прочута в пресата, се наслаждаваше на сравнително лекия си живот в затвора, макар да се намираше зад решетки и под гъст облак потайност. Имаше си собствена стая, чийто прозорец гледаше към идеално поддържаните морави и към пустинята Мохави отвъд тях. Дните й бяха еднакви, но не и мъчителни. Часовете бяха поделени между работа, упражнения, почивка и психиатрично лечение, което включваше всичко — от хипноза до групови сеанси.

За съжаление Мат Дейли не знаеше нищо за това. Непрестанно се тревожеше да не би Лиза да е измъчвана от останалите затворнички заради славата си. Той написа безброй имейли на главния психиатър на затвора с молба за новини за състоянието й. Ядеше ли? Спеше ли? Беше ли потисната? Можеха ли поне да потвърдят, че получава писмата, които Мат й пишеше всяка неделя, за да я уведоми за живота си и за световния успех на документалния филм „Азраел: тайни и лъжи“, писма, на които Мат не бе получил и един отговор досега. Дали Лиза изобщо знаеше, че той се опитва да се свърже с нея? Че имаше поне един приятел, който не я бе изоставил в най-отчаяния й час?

Отговорите на имейлите винаги бяха еднакви. Учтиви. Кратки. Категорични. Мат Дейли не беше член от семейството. Нямаше право да получава информация за пациентката, освен ако тя не се разпореди да му се дават сведения за нея. А София Баста не го бе направила.

— Знам, че ако ме види, ще си промени решението — каза Мат на пазача за стотен път. — Ако ме пуснете да вляза в салона за посетители поне за няколко секунди… Вижте, изминах дълъг път.

— Разбирам ви, господине. Наистина. Но се страхувам, че трябва да си вървите.

София прочете писмото отново. Галеше листа с любов и си представяше как ръцете на Мат го бяха докосвали, така както навремето бяха докосвали нея. Започваше като всички други:

Скъпа Лиза…

Четенето на името беше любимата й част. Името звучеше добре. Правилно. Винаги когато четеше писмата на Мат Дейли или мислеше за него, тя беше Лиза. А Лиза бе най-хубавата част от нея. Дори се бе чудила дали да не си промени името след делото. Лиза. Лиза Дейли. Наистина чудесно. Но с отминаването на дните, а после и седмиците, когато осъзна действителността — можеха да наричат затвора й „болница“, а наказанието й — „лечение“, но все пак това си бе доживотна присъда без право на помилване, — тя си промени решението. Какъв смисъл имаше да си сменя името сега и тук? Нямаше втори шанс, нямаше ново начало. Това беше краят.

Но не и за Мат. За него имаше шанс. Бъдеще. Коя беше тя, че да го унищожава, като му дава надежда? Ако го накараше да мисли дори за миг, че би могло да има връщане назад… За да живее Мат Дейли, Лиза трябваше да умре. Беше съвсем просто.

Толкова трудно бе да се придържаш към истината. Да я разграничиш от фантазията. Беше живяла прекалено дълго време с лъжи. Но се беше опитала да не лъже Мат. Когато му каза, че го обича, наистина го вярваше. Ако се беше запознала с него по-рано, преди Франки и книгата, преди София Баста, нещата може би щяха да са различни. Но сега й предстоеше да прекара остатъка от живота си затворена в клетка като животно, заобиколена от огради, по които течеше ток, от пустиня. Писмата на Мат бяха всичко за нея. Но бе длъжна да не му отговаря… Да го остави да живее живота си.