Сидни Шелдън - Ангел на мрака

— Какво имаш предвид?

— Ами, че искаш хората да узнаят какво наистина се е случило. А няма по-добър начин от това да направиш филм. Така ще предадеш посланието си, което милиони хора ще разберат. Това е единственият начин, по който все още можеш да й помогнеш.

За първи път нещо като надежда се изписа на лицето на Мат Дейли. Да, Дани беше прав. Дължеше на Лиза да каже истината. Дължеше го на всички тях. Дали нарочно или не, но Дани Макгуайър тъкмо му бе подхвърлил спасителен пояс.

Точно в този момент мобифонът на Дани звънна. Обаждаше се Лу Анджеластро, стар негов приятел от полицията в Ел Ей.

— Какво става, Лу? Обядвам с един приятел. Мога ли да ти звънна след десетина минути?

Мат Дейли видя как изражението на Дани се промени от изненада… в невяра… в паника.

— Никога няма да успеем навреме… Силвърлейк… можеш ли да изпратиш кола? Да, ще ти ги дам.

Той бързо изрецитира името и адреса на ресторантчето, където обядваха, и затвори телефона.

— Всичко наред ли е? — попита Мат.

— Ами… не съвсем… не.

Дани извади две двайсетачки, хвърли ги на масата и скочи.

— Съдебните заседатели са се върнали. Взели са решение.

В зала 306 цареше хаос. Хората се блъскаха за най-добрите места, телевизионните екипи се бореха за достъп до запазената за медиите галерия и използваха тежките си камери като оръжия. Няколко новинарски екипа вече бяха напуснали околността, защото никой не очакваше решението да бъде взето толкова бързо. Но когато се разчу, че съдебните заседатели се готвят да се върнат в залата, а съдия Федерико Муньос щеше да открие заседанието след минути, всички се втурнаха обратно към Бевърли Хилс, натискайки клаксоните си като луди. Скоро улица „Бъртън“ бе задръстена като шосе 405 по време на пиковите часове. Дори тротоарите бяха претъпкани. Минувачи и развълнувани зяпачи се бяха струпали пред двата гигантски екрана, където можеха да гледат обявяването на присъдата.

За международен случай като този бе впечатляващо как жителите на Ел Ей се отнасяха собственически към обвиняемите, твърдейки, че София Баста и заплашително красивият Франки Мансини са едни от тях. Внезапно всеки бе трогнат от съдбата на Андрю Джейкс, богатия стар търговец на произведения на изкуството, заклан от двойката в началото на престъпната им дейност. Убийствата на Азраел бяха започнали в Ел Ей. И жителите му категорично вярваха, че бе повече от редно драмата да приключи тук. Откак свърши делото на О. Дж. Симпсън 16 16 Американски футболист и киноартист, прочул се с убийството на бившата си съпруга и приятеля й. — Б.пр. , светът не се бе съсредоточавал толкова върху правната система в града. За хората от Ел Ей бе важно този път виновните да си получат заслуженото. Никой не настояваше открито за кръв, но настроението на тълпата бе зловещо очаквателно, тъй като всички знаеха, че съдия Дред раздаваше смъртните присъди с лекота и удоволствие. Днес за първи път градът бе на негова страна.

Мат Дейли стисна здраво дръжката на вратата на патрулната кола. Сирената виеше пронизително, а лампите проблясваха в яркосиньо и бяло, докато патрулката фучеше към сградата на съда. Мат се помъчи да диша спокойно.

— Още малко — увери го Дани. — Мисля, че ще успеем.

Съдия Муньос влезе царствено в съдебната зала. Всички адвокати, обвиняеми и зрители се изправиха. Муньос застана зад стола си и спря, за да подсили драматичния ефект, досущ крал, оглеждащ поданиците си. Първо спря поглед върху адвокатите.

Уилям Бойс, който едва не ги бе отегчил до смърт с безжизнените си дрънканици през първите две седмици, но чийто кръстосан разпит бе завладял света и променил хода на делото.

Алвин Дюбре, защитникът на Мансини, смотаният дърт глупак, който бе говорил най-малко, но вероятно бе постигнал най-много за клиента си и бе отпуснал достатъчно въже на София Баста да се обеси сама.

Елън Уотс, красива, умна, но в крайна сметка твърде неопитна, за да успее да овладее собствената си клиентка. Уотс получи най-лошите карти, опита се да представи опасна убийца като жертва, интелигентна мошеничка като объркана и луда, сексуално ненаситна садомазохистка като изгубено малко момиченце. И щеше да успее, ако не я бе провалил темпераментът на София.

Вляво от съдията седяха обвиняемите. Мансини имаше обичайния си вид на развеселен и откачен зъл дух. Лицето на София Баста бе непроницаемо. Вторачена право напред, отпуснала ръце настрани, изражението й можеше да бъде описано само като равнодушно. Не нервно, не обнадеждено, не ядосано, не нетърпеливо, не и отчаяно. Абсолютно нищо. Беше празна страница, очакваща да напишат върху нея следващата глава от ужасния й живот. Този път, с малко помощ от страна на съдебните заседатели, съдия Федерико Муньос щеше да напише тази глава.