Сидни Шелдън - Ангел на мрака

И тя щеше да е последната й глава.

Вдясно от Муньос, на първия ред в залата, три седалки бяха подозрително празни. Дейвид Айшаг, Мат Дейли и Дани Макгуайър ги нямаше.

По дяволите , помисли си Муньос. Ако знаеше, щеше да изчака… да измисли някакво процедурно препятствие, за да позволи на тримата ключови играчи в драмата да присъстват на развръзката й. Но вече бе прекалено късно. Най-после съдията седна. Всички в зала 306 го последваха благодарно и се отпуснаха по местата си, проточили вратове, за да виждат София Баста и Франки Мансини.

Един по един съдебните заседатели се върнаха в залата.

Пред бариерата шофьорът им спореше с пазача.

— Какво искаш да кажеш с това „не се допускат повече коли“? Това е заместник-директор Дани Макгуайър от Интерпол. Той има неограничен достъп навсякъде.

— Няма значение — изсумтя пазачът. — Има заповед. След като започне съдебното заседание, не се допускат повече коли.

Дани Макгуайър излезе от колата. Доближи лице до това на пазача и усети миризмата на чесън в дъха му.

— Или ще вдигнеш бариерата и ще ни пуснеш веднага, или аз лично ще се погрижа не само да те уволнят оттук, но и никога вече да не си намериш работа в този град. Ако мислиш, че дрънкам празни приказки, накарай ни да обърнем. Разполагаш точно с три секунди, за да решиш. Едно. Две…

Пазачът забеляза ледения блясък в очите на Макгуайър и взе решение.

— Господин председател, взехте ли решение?

Едрият петдесетгодишен чернокож кимна сериозно.

— Да, Ваша Чест.

— Единодушно ли е решението?

— Да.

Тълпата навън се вторачи в огромните плазмени екрани и затаи дъх. Единият екран показваше председателя и насядалите зад него съдебни заседатели. Всички изглеждаха сериозни, както подхождаше на ужасните престъпления, които бяха обсъждали.

Другият показваше двамата обвиняеми. Застанали на около метър един от друг, те се държаха като абсолютно непознати и чужди. Трудно бе да си представиш, че се познаваха от детски години, бяха действали заедно като смъртоносен отбор в продължение на десетина години и бяха женени от още по-отдавна.

— Взехте ли решение?

— Да, Ваша Чест.

Дани Макгуайър дишаше тежко, докато тичаше по коридора, бутайки инвалидната количка на Мат Дейли пред себе си. Двойната врата на зала 306 се появи пред тях като райските порти. Или адските.

— Съжалявам, господине — поде приставът. — Съдът заседава. Съдия Муньос…

Той млъкна, когато видя значката на Дани от Интерпол.

— Можете да влезете, господине — каза пазачът и отвори вратите почтително. — Но не мога да допусна и приятеля ви вътре.

Дани не му обърна внимание, а вкара количката на Мат в залата. Вътре цареше пълна тишина. Появата им бе неочаквана и за миг стотици глави се завъртяха към тях. Но само един поглед привлече вниманието на Мат Дейли. За първи път от началото на делото тя гледаше към него. Право в него.

— Лиза — прошепна той безмълвно.

Тя се усмихна.

Съдия Муньос говореше.

— По обвинението в предумишлено убийство на Андрю Джейкс как намирате първия обвиняем, Франсис Мансини?

— Виновен.

Думите отекнаха в залата като изстрел.

— А обвиняемата София Баста?

— Невинна.

Ахканията в залата се чуха по целия свят. Навън, на улица „Бъртън“, тълпата изкрещя толкова силно, че звукът проникна дори през дебелите стени на съда. След като операторите осъзнаха какво бе станало, те се съсредоточиха върху лицето на София. Но каквато и да бе реакцията й след думите на председателя, тя вече бе изтрита от лицето й, заменена от обичайното му равнодушие. Мат Дейли затвори очи и се просна назад в количката, сякаш го бяха ударили в корема. Дори съдия Муньос, прочутият съдия Дред, имаше нужда от секунда, за да възвърне самообладанието си.

Председателят на съдебните заседатели продължи:

— В случая на Андрю Джейкс намираме обвиняемата София Баста за виновна в непредумишлено убийство поради невменяемост.

Съдия Муньос се прокашля.

— В случая на сър Пиърс Хенли…

Решението прободе като нож сърцето на съдията.

Виновен.

Невинна.

Невменяемост.

Същото беше и с другите две жертви. Само по обвинението в опит за убийство на Дейвид Айшаг и двамата обвиняеми бяха намерени за виновни.

Всеобщото чувство за невяра бе почти осезаемо. Дори обичайно невъзмутимият Мансини изглеждаше шокиран, а кръвта се отцеди от мургавото му лице. Братът на сър Пиърс Хенли клатеше глава и потупваше учудено слуховия си апарат. Бившите приятелки на Майлс Баринг избухнаха в сълзи, а повече от един глас изкрещя „Не!“ от галерията.