Сидни Шелдън - Ангел на мрака

Тя продължи да чете.

Не знам дали получаваш писмата ми, скъпа. Предполагам, че на този етап ги пиша не само за теб, но и за себе си. Не мога да спра. Няма да спра, Лиза. Не и докато не се увериш, че те обичам, прощавам ти и никога няма да се откажа от теб, независимо колко пъти пазачите ме връщат.

Лиза се трогна, когато прочете „пазачите“, а не „ти“. Милият Мат. Все още искаше да й прости всичко.

Не мога да понасям мисълта, че си в това ужасно място. Моля те, скъпа, ако някой се отнася лошо с теб, трябва да уведомиш някого. Ако не мен, поне адвокатите си или губернатора. Дори Дани Макгуайър би могъл да помогне.

Дани Макгуайър. Странно, но всеки път, когато мислеше за Мат, тя бе Лиза, а всеки път, когато се сетеше за Дани, бе Анджела Джейкс. Горката Анджела. Толкова млада и красива. Тя беше първата, която пострада. По времето, когато се превърна в Трейси, а после в Ирина и Лиза, вече бе по-силна, закоравяла от поредицата ужаси, претръпнала за болката. Но Дани Макгуайър я познаваше от самото начало, когато бе все още уязвима. Той познаваше Анджела и София подозираше, че и я обичаше по свой начин. Когато прочете името му, написано със стремителния почерк на Мат, тя изпита носталгия.

Вероятно трябваше да изпрати някакво съобщение на Мат, може би анонимно, за да го увери, че е добре. С изключение на неприятния факт, че изгуби свободата си, повтарящото се всекидневие в болницата й се отразяваше добре. Половината й живот бе прекаран в институции, а другата половина — в бягство, не само от полицията, но и от собствените й демони. В болницата дните й бяха приятно предвидими. Намираше живота тук за удобен.

А колкото до това дали останалите пациентки се отнасяха лошо с нея… истината бе съвсем различна. Във външния свят жените често завиждаха на красавиците, защото искаха и те да бъдат оценени естетически. Но тук, където нямаше мъже, с изключение на неколцина пазачи, нито красота в каквато и да е форма, външността на София я правеше популярна. Другите жени искаха да са около нея въпреки факта, че тя никак не беше дружелюбна, сядаше да яде сама и отхвърляше груповите дейности, било филми, било организирани спортни събития. Но никога не излизаше от стаята си, без да бъде съпроводена от възхитени погледи. Понякога възхищението преминаваше в открита похот, но за разлика от истинските затвори в болницата нямаше много мъжествени лесбийки и София никога не се почувства застрашена.

Красотата не бе единственото й предимство. Без да полага абсолютно никакви усилия, София бе станала нещо като знаменитост в болницата. Много от другите жени й се възхищаваха и гледаха на жертвите на Азраел като на богати мръсни старци, които безчувствено са изоставили децата си и следователно са си получили заслуженото. Самата София внимаваше да се разграничава от това мнение. Спомените за убийствата все още й причиняваха ужасни кошмари, а говоренето за тях можеше да доведе до остри пристъпи на паника. Единствената част от миналото, на която държеше, бе Мат Дейли.

— Той отново дойде днес.

Гласът на санитаря върна София към настоящето и тя неохотно вдигна очи от писмото на Мат.

— Все още не искаш да го видиш, а?

Тя поклати глава.

— Изморена съм. Трябва да поспя.

Санитарят я остави и я загледа през прозорчето на вратата как тя си ляга в леглото и затваря очи.

Възможно ли бе тази жена да става все по-красива с всеки изминал ден?

Името на санитаря бе Карлос Ернандес и той бе един от малкото мъже сред персонала. Приятелите му във Фресно се шегуваха, че се е уредил с работа мечта, и често го подкачаха: „Добре дошли в Алтасито. Население две хиляди. Хиляда деветстотин деветдесет и девет откачени кучки… и ти!“. Но истината бе, че Карлос бе по-самотен тук, отколкото когато и да било в живота си. Да, беше заобиколен от жени, но нямаше право дори да се запознае с някоя от тях, камо ли да започне връзка или приятелство. Пациентките бяха недостъпни, средната възраст на колежките му бе четиридесет и две, а средното им тегло — деветдесет килограма. Нямаше богат избор. За институция, която подслоняваше над две хиляди жени, беше учудващо колко малко от тях бяха привлекателни.

Вода, навсякъде вода, а нито капка, която да изпиеш.

София Баста, от друга страна… тя бе изключението, което потвърждаваше правилото. Аномалия. Тя също бе по-възрастна, в началото на четиридесетте според акта й за раждане, но изглеждаше поне десет години по-млада и много по-красива от всяка жена, която Карлос Ернандес някога бе виждал. Гладката й кожа, съвършените черти и тънкото, стегнато тяло скоро възбудиха фантазиите на младия мъж. Но София притежаваше и нещо повече, някакво вътрешно спокойствие и благост, които се излъчваха от нея като светлина. Разбира се, Карлос знаеше за психичното й разстройство. Ако й спрат лекарствата, веднага щеше да откачи и да се превърне отново в объркана и опасна психопатка, способна на убийство. Но беше доста трудно да го повярваш, докато говориш с нея. София изглеждаше най-нормалното, най-красивото и нежно същество на света.