Рей Бредбъри: Хайде всички да убием Констанс

— Да ме вземат мътните — подхвърли Кръмли, а аз продължих да бърборя:

— Градските трамвайни линии на Лос Анджелис стигали до Маунт Лоу, фермата за щрауси в Пасадена, зоологическата градина, мисията „Сейнт Гейбриъл“, Монровия, ранчото нак Болдуин и Уитиър.

Кръмли тихо изруга и продължи да кара безмълвно.

Възприех това като намек и попитах:

— Дали остава още много?

— Отвори си очите.

Така и направих.

— Я, ние май сме стигнали.

Така си и беше. Защото пред нас се виждаха развалините на старата станция, а малко по-нататък стърчаха черните подпори на овъгления павилион.

Излязох бавно и застанах до Кръмли, обгръщайки с поглед притихналата шир, простираща се чак до морето.

— И Кортес не е виждал по-хубава гледка — подметна той. — Да се чуди човек защо не са ги построили отново.

— Политика.

— Да, както винаги. Но как, по дяволите, да открием някой на име Ратиган на подобно място?

— Виж ето там!

На трийсетина метра от нас, скрита зад група дървета, стоеше малка къща, полузарита в земята. Огънят я беше пощадил, но времето и дъждовете бяха олющили боята и очукали покрива й.

— Бас държа, че вътре има труп — каза Кръмли, докато я приближавахме.

— Естествено, защо иначе ще идваме?

— Ти влез да провериш. Аз ще те чакам тук и ще се псувам, задето не взех повече пиене.

— Голям си детектив, няма що. — Отидох предпазливо до входа и доста време се борих с вратата, докато накрая тя поддаде с протяжно скърцане и се отвори. За миг отскочих уплашено назад, после надникнах вътре.

— Кръмли — казах най-сетне.

— Да? — попита той отдалеч.

— Ела да видиш.

— Какво, труп ли?

— Не, нещо още по-добро — рекох благоговейно.

Пред нас се простираше лабиринт от вестници. Не, не лабиринт — същинска катакомба, с тесни проходи между връзки от стари броеве на „Ню Йорк Таймс“, „Чикаго Трибюн“, „Сиатъл Нюз“ и „Детройт Фрий Прес“. Издигащи се на един човешки бой височина отдясно и на почти толкова отляво, с пътечка по средата, по която можеше да се промъкнеш, озъртайки се боязливо за убийствени свлачища.

— Майко мила — отрони се от устните ми.

Кръмли само изсумтя невярващо зад гърба ми. Тук сигурно имаше десетки, ако не и стотици хиляди броеве от седмичници и ежедневници, грамади от хартия, които образуваха плътни стени, губещи се нейде из дълбините на помещението.

Видът им предизвика у мен усещане, каквото вероятно е изпитал лорд Карнарвън, отваряйки гробницата на Тутанкамон през 1922 година. Всички тези стари заглавия, тези купища от некролози, водещи до какво? До още и още купища, наредени зад тях. Кръмли и аз запристъпвахме плахо — мястото едва стигаше колкото да се промъкнат задниците и коремите ни.

— Представи си само ако стане някое земетресение — прошепнах тихо.

— Ставало е! — долетя глас някъде от недрата на печатния тунел, далечен стон на мумия. — Здравата ги разклати. Едва не ме направи на палачинка.

— Кой е там? — извиках. — Къде си се скрил, по дяволите?

— Местенцето си го бива, а? — проскърца доволно гласът на обитателя. — Сам си го направих! Извънредни сутрешни издания, последни вечерни, специални спортни, неделни илюстровани — има всичко, каквото се сетите! Четирийсет години! Истинска мемориална библиотека на новинарските заглавия. Вървете, не спирайте! На завоя вляво. Не бойте се, ще ме откриете!

— Хайде, движи се — изпъшка Кръмли. — Все някъде трябва да има място с повече въздух!

— Именно, именно! — потвърди гласът. — Вече сте близо. Само дръжте вляво и недейте да пушите! Тук е адски пожароопасно, прочетете заглавните страници: „Хитлер взема властта“, „Мусолини прави Етиопия на подпалки“, „Рузвелт е мъртъв“, „Чърчил спуска Желязната завеса“. Чудничко, а?

Заобиколихме и последния ъгъл от сплескана под тежестта си хартия и стигнахме до тясно свободно пространство.

В дъното му имаше армейска кушетка, а върху нея — нещо дълго и увито, подобно на говежда пастърма или на мумия, изпаднала от саркофага си. Носеше се силна миризма. Не мъртвешка, мина ми през ума, но положително не и жива.

Доближих бавно ложето, докато Кръмли ме следваше по петите. Сега ароматът ми стана по-понятен. Не на смърт, но на велика и необятна мръсотия.

Вързопът се размърда, парцали от древни одеяла се разместиха като тинеста ципа над кални плитчини, разкривайки бледо лице. Между съсухрените клепачи проблесна слаба искрица светлина.