Рей Бредбъри - Хайде всички да убием Констанс

— Кръмли! — изкрещях и изтичах до вратата.

— Махай се — отвърна глас отвътре.

— Кръмли, аз съм, Лудият. Пусни ме да вляза.

— Няма начин — отвърна гласът на Кръмли, вече леко влажен от първата бира. — Жена ти се обади.

— По дяволите — рекох си тихо.

— Каза, че всеки път, когато те остави сам, започваш да се въргаляш в тор, по възможност в компанията на джуджета-лесбийки.

— Не е казала такова нещо!

— Виж, Уили, аз не съм първа младост и вече ми е минало времето за подобни изпълнения. Затова просто остави и втория пакет бира и се благодари, че имаш свястна жена.

— По дяволите — изръмжах пак.

— Каза още, че ако не минеш на пост и въздържание, щяла да се прибере по-рано.

— И като нищо ще го направи .

— Нищо не разваля купона така както жена, прибрала се по-рано. — Чакай — той пак надигна бирата зад вратата. — Не бой се, Уилям, всичко е наред, но не ме занимавай повече.

Оставих втория пакет бира, закрепих отгоре му телефонния указател и тефтера на Ратиган и се оттеглих.

Почаках доста, преди ръката да се покаже отново. Тя опипа книгите, сякаш четеше брайлово писмо, бутна ги настрани и сграбчи бирата. Продължих да гледам. Най-сетне вратата се отвори пак. Любопитна, ръката опипа книгите и ги придърпа вътре.

— Добре! — извиках.

Добре, помислих си. Сега, ако имам късмет, до час може и да се обади!

След един час Кръмли се обади.

Но не ме нарече Уилям.

— Добре, посерко — каза, — наистина знаеш как да зарибиш човека. Каква е историята с тия проклети Книги на Мъртвите?

— Защо ги наричаш така?

— Виж, аз съм роден в погребално бюро, отрасъл съм в гробище и съм съзрял в Долината на царете край Карнак — не помня в долен Египет ли беше, или в горен. Понякога нощем сънувам, че съм балсамиран. Кой не би разпознал една мъртвешка книга, когато му я сервират заедно с бирата?

— Добрият стар Кръмли — рекох.

— Не се бъзикай с мен. Щом затворя, се обаждам на жена ти.

— Недей!

— Защо?

— Защото… — спрях, преглътнах конвулсивно и изтърсих: — Имам нужда от теб!

— Дрън-дрън.

— Чу ли какво ти казах?

— Чух — изпъшка той. — Да те вземат мътните.

— Най-сетне. Чакай ме пред къщата на Ратиган. Около залез-слънце. Когато разни неща излизат от морето.

— Разбрах.

И той затвори, преди да успея да добавя нещо.

Всичко трябва да се прави нощем, там е целият номер. Не по пладне — тогава слънцето е твърде ярко, а сенките изчакват. Небето гори и нищо не смее да помръдне. В облените от светлина неща няма нищо забавно. Виж, мракът е друго нещо — тогава сенките под дърветата повдигат поли и започват безмълвно да се плъзгат. Вятърът се събужда. Листата падат. Стъпките отекват. Гредите и дъските скърцат. От крилата на ангелите по надгробните камъни се сипе прах. Силуетите се извисяват като гарвани. А преди изгрев уличните светлини умират и градът за кратко ослепява.

Тогава започват всички добри мистерии, всяко приключение. Утрото сякаш никога няма да настъпи. Всеки е стаил дъх, за да опази тъмнината, да задържи ужаса, да прикове сенките.

Ето защо бе напълно уместно срещата ни с Кръмли да е в час, когато тъмните вълни се плискаха по още по-тъмния пясъчен бряг. Приближихме голямата, бяла, прилична на арабски замък къща и надникнахме вътре.

Всички врати зееха широко отворени, а светлините още горяха ярко. Механичното пиано дрънкаше отново и отново мелодия на Гершуин от 30-те, която нямаше кой друг да слуша освен нас двамата с Кръмли. От Констанс ни вест, ни кост.

Отворих уста да му се извиня, задето го бях обезпокоил.

— Пий си питието и мълчи — ръгна ми една бира той. — Добре, какво според теб означава всичко това? — Той разгърна тефтера на Ратиган. — Тук, тук и ето тук.

Поне половин дузина имена бяха оградени с червено мастило, с прясно и дълбоко изрисувани кръстчета край тях.

— Констанс предположи, а също и аз, че може би собствениците на тези имена са още живи, но няма да е задълго. Ти как мислиш?

— Не мисля нищо. Това си е твое шоу. Тъкмо се бях наканил да ходя в Йосемити за уикенда, а ето че ти се появяваш като някакъв скапан режисьор, който смята, че ще подобри атмосферата на сценария, като просто се изпикае отгоре му. Най-добре да тръгвам за Йосемити още сега, че тоя твой вид на подплашен заек, изпълнен с предчувствия, нещо ме притеснява.

— Чакай — улових го за ръката аз. — Не искаш ли поне да разбереш кои от тези имена още шават и кои вече са гушнали букета?