Рей Бредбъри: Хайде всички да убием Констанс

— Да, почти — отвърна Констанс. — Виж тук, тук, а също и тук.

Тя ми показа три имена на различни страници, всяко оградено с червено мастило и с нарисувано кръстче отстрани.

— Трима души — рекох. — Има ли нещо по-специално в тях?

— Да има. Че още не са умрели. Поне доколкото знам. Но са отбелязани с кръстчета, което означава какво според теб?

— Че предстои да умрат? Следващите поред?

— Да… не, нямам представа и точно това ме плаши. Виж.

Нейното собствено име, малко по-нататък, също бе оградено с червено и имаше кръстче.

— Книга на Мъртвите, плюс списък на онези, които скоро ще ги последват?

— Какво е усещането да я държиш в ръка?

— Студено — казах. — Ужасно студено.

Дъждът трополеше по покрива.

— Кой би искал да ти причини това, Констанс? Идват ли ти наум имена?

— По дяволите, хиляди. — Тя замълча, пресмятайки. — Ще повярваш ли, че излизат към деветстотин? Плюс-минус десетина.

— Толкова много заподозрени?

— Нищо не е, като ги разхвърляш на трийсет години.

— Нищо ли? — извиках аз.

— Но те стояха на опашки на плажа.

— Можела си да не ги каниш у вас.

— Когато всички крещяха името ми?

— Не е бивало да ги слушаш.

— Какво е това, баптистка проповед?

— Извинявай.

— Както и да е. — Тя глътна последното съдържание на бутилката и направи гримаса. — Ще ми помогнеш ли да открия този кучи син, или синове, ако двете Книги на Мъртвите са изпратени от две различни откачалки?

— Не съм детектив, Констанс.

— Аз пък си мислех, че виждам тъкмо теб, качен на катедралата „Нотр Дам“ 2 2 Става дума за филма „Гърбушкото от Нотр Дам“ (1982) по романа на Виктор Юго „Парижката света Богородица“. — Бел.ред. във „Финикс Студиос“, заедно с Гърбушкото… Няма ли да помогнеш на мама?

— Нека преспим, да обмислим нещата.

— Никакво спане тази вечер. Дай прегръдка. Е, до скоро …

Тя се изправи с двете си Книги на Мъртвите, прекоси стаята и отвори вратата към черната нощ, където поройният дъжд и вълните разяждаха брега.

— Чакай! — извиках след нея. — Ако ще ти помагам, ще имам нужда от тях!

— Това се казва добро момче. Да се гушнем в леглото? Но без гимнастики.

— Нямах това предвид, Констанс…

В три без петнайсет сутринта, в разгара на мрачната буря, чудовищна мълния се заби точно зад бунгалото. Земята се раздра и мишките замряха в стените.

— Спасете ме! — извика Ратиган и се изправи сред завивките.

— Констанс — взрях се аз в тъмното. — На кого говориш? На себе си, на Бог, или на мен?

— На който слуша.

— Ние всички сме тук.

Тя се отпусна в прегръдките ми.

Телефонът звънна точно в три — часът, в който всички души умират, ако им е дошъл редът.

Вдигнах слушалката.

— Кой е с теб в леглото? — попита Маги от далечните земи, където нямаше дъждове и бури.

Хвърлих поглед към загорялото лице на Констанс, където лятната плът бе опъната над белия череп.

— Никой — отвърнах.

И това беше почти самата истина.

В шест часа утрото сигурно беше някъде навън, но не се виждаше от плътната пелена дъжд. Мълниите още бляскаха и правеха снимки на прибоя, удрящ се в брега.

Една особено ярка освети стаята ми и аз се пресегнах към другата половина на леглото, но тя беше празна.

— Констанс!

Входната врата беше като изход към сцена, дъждът барабанеше по килима, а двете книги, голямата и малката, бяха оставени на прага, за да ги намеря.

— Констанс — извиках пак тревожно и се огледах.

Поне си е облякла роклята, мина ми през ума.

Набрах номера й. Тишина.

Навлякох дъждобрана и закрачих покрай плажа, заслепяван от дъжда. Стигнах подобната й на арабска крепост къща, ярко осветена отвътре и отвън.

Но никъде не се забелязваше движение.

— Констанс! — изкрещях.

Светлините не трепнаха, нито тишината.

Гигантска вълна се стовари върху пясъка.

Потърсих да видя следите й, влизащи в океана.

Такива нямаше.

Слава богу, помислих си. Но от друга страна, дъждът можеше и да ги е отмил.

— Добре, както искаш — викнах.

И си отидох.

По-късно през деня се отправих по пътеката, виеща се сред джунгла от тропически дървета и дива азалия, с два пакета от по шест бири в ръце. Почуках на резбованата в африкански стил врата на Кръмли и изчаках. Почуках пак. Тишина. Оставих единия пакет върху изтривалката и се отдръпнах.

Мина време колкото за десетина вдишвания, после вратата се открехна, пожълтели никотинови пръсти сграбчиха пакета и го вкараха вътре. Резето щракна отново.