Рей Бредбъри: Хайде всички да убием Констанс

— Ратиган не е дете — изръмжа Кръмли.

— Напротив. Нямаше да е толкова привлекателна на екрана, ако не беше съхранила у себе си невинното излъчване сред цялата тази сексуална акробатика. Уплашената в случая не е старата Ратиган, а малкото момиченце, тичащо сред мрачната холивудска гора, пълна с чудовища.

— Не ми продавай тия коледни сладкишчета. Не и на мен.

— Така ли ти звучат?

— Без коментар. Защо някое от оградените имена ще тръгне да й праща две книги, пълни с лоши спомени?

— А защо не? На младини Констанс е била близка с доста хора. Затова нищо чудно, че години по-късно не един и двама от тях я мразят. Били са отхвърлени, забравени, пренебрегнати. Тя е станала богата и известна, а те са останали да се въргалят като боклук в канавката край пътя. Или може би просто чувстват, че вече си отиват и искат като за последно да сторят мръсно на някого.

— Започваш да звучиш като мен — отбеляза Кръмли.

— Опазил ме Господ. Надявам се, че не е така. Просто искам да кажа, че…

— Не се стряскай. Никога няма да ме стигнеш, както аз няма да стигна Жул Верн. Къде, по дяволите, се намираме?

Хвърлих поглед наоколо.

— Ей, та ние сме стигнали! Това е Маунт Лоу! Точно тук навремето се движеше червеното влакче! Професор Лоу — допълних, давайки воля на смътен спомен от дълбините на съзнанието си — е човекът, измислил фотографирането от балон по време на Гражданската война.

— Това пък откъде го измисли? — вдигна вежди Кръмли.

— Просто се сетих — отвърнах неуверено.

— Пълен си с безполезна информация.

— Защо да е безполезна — засегнах се аз. — Нали се намираме в подножието на Маунт Лоу. А възвишението, заедно с живописното влакче и всичко останало, е било кръстено на професора.

— Да, да, добре.

— Той се досетил, че вражеските позиции могат да се оглеждат и снимат от балон, пълен с горещ въздух. Северът е спечелил войната именно заради нововъведения като това и като железницата, например.

— Ако си свършил вече, слизай от колата и да поемаме нагоре.

Надзърнах през стъклото към дългата, обрасла с буренак пътека, която се губеше зад завоя сред сгъстяващите се вечерни сенки.

Затворих очи и рекох:

— До върха има пет километра. Сигурен ли си, че искаш да вървим пеша?

Кръмли хвърли свиреп поглед към билото, качи се обратно в колата и захлопна вратата.

— По дяволите, не. Но я си представи, че някъде свърнем извън коловозите — като нищо ще се пребием из тия чукари.

— Винаги има такъв шанс. Нека първо поразгледаме отблизо. Той даде още напред, спря колата и угаси мотора. После излезе, пообиколи наоколо и разрита малко пръст и треволяк.

— Алилуя! — възкликна най-сетне. — Ето ги релсите! Не са си направили труда да ги махнат, само леко са ги зарили.

— Виждаш ли? — казах.

С почервеняло лице Кръмли се тръшна обратно на седалката.

— Добре, умнико — ето, че сега не ще да запали.

— Завърти докрай ключа, де.

— Мамка му — натисна злобно газта той. Гумите изсвириха. — Гъзове проклети!

И ние поехме нагоре.

Около нас цареше мъртвило по две причини. Първо, сухият сезон бе дошъл рано тази година и бе изгорил буренака, превръщайки го в съсухрена слама. В бързо падащия сумрак целият склон до върха имаше цвета на опърлена от слънцето пшеница. Докато минавахме през него, под гумите се чуваше пращене. Второ, преди около две седмици някой бе хвърлил кибритена клечка и цялото подножие бе избухнало в пламъци. Толкова красиви, че дори вестниците и телевизионните новини ги бяха отразили подобаващо. Но сега огънят вече бе изчезнал, оставяйки след себе си само мъртви въглени и пепел. Докато напредвахме полека по плещите на Маунт Лоу, около нас се разнасяше миризма на угаснало огнище.

— Добре, че не можеш да погледнеш от моята страна — обади се по едно време Кръмли. — Има поне тристаметрова пропаст.

Вкопчих се в коленете си.

— Всъщност, може да е и само двеста и петдесетметрова — поправи се той.

Затворих очи и изрецитирах иззад стиснатите си клепачи:

— Железницата на Маунт Лоу е била отчасти електрическа, отчасти теглена от стоманени въжета.

— Е, и — попита Кръмли с доза любопитство.

Аз пуснах коленете си.

— За първи път е открита на Четвърти юли 1893 г., с безплатни сладкиши, сладолед и хиляди посетители. Духовият оркестър на Пасадена свирел националния химн, но предвид навлизането в облаците прехвърлил на „По-близо до теб, Господи“, което трогнало пътниците до сълзи. А когато стигнали още по-високо, решили да подкарат „Нагоре, винаги нагоре“. След тях, в три вагона, се качил лосанджелиският симфоничен оркестър — цигулките в първия, медните инструменти във втория, а в третия — ударните и дървените духови. В суматохата забравили диригента с палката му. По-късно през деня към тях се присъединил и мормонският религиозен хор от Солт Лейк Сити. Пак в три вагона — в един сопраните, във втори баритоните, а в трети — басовете. Те пеели „Напред, воини християнски“, което изглеждало много подходящо, докато изчезвали в мъглата. Вестниците писали, че цели километри син, червен и бял плат отишли за знамената, украсяващи железницата. Когато честването най-сетне приключило, някаква полуистерична жена, обожателка на професор Лоу и неговото дело, както и на хотелите и кръчмите покрай линията, изрекла фразата: „Хвалете Бог, благата земни сътворил и професор Лоу, туй чудно влакче ни дарил“, от което всички отново се просълзили.