Рей Бредбъри - Хайде всички да убием Констанс

Мумията се отпусна изтощено върху ложето си.

— Казал си й всичко това? — попитах. — Днес по обяд?

— Нещо от този род — въздъхна старецът. — Настървих я на кръв. Надявам се да открие онази проклета астроложка и да я… — Гласът му заглъхна. — Още бонбони?

Сложих един върху езика му. Той примлясна и заговори отново.

— Като гледате това жалко безгръбначно пред очите си няма да повярвате, но аз имам в банката над половин милион. Идете и проверете. Купувах акции на Уол Стрийт — не мъртви, но спящи — от 41-ва насам. Още от времето на Хирошима, на ядрените опити, на Никсън… Акции на „Ай Би Ем“, на „Бел“. Сега имам това чудесно имение с всички удобства и с гледка съм Лос Анджелис, а от супермаркета в Глендейл срещу щедър бакшиш ми пращат едно момче с консерви мляно говеждо, боб и бутилирана вода! Какво повече да искаш от живота! Е, приключихте ли вече да чоплите из миналото ми?

— Почти.

— Ратиган, Ратиган — продължи старецът. — Където и да минеше, предизвикваше подсвирквания и дрезгави овации. Появяваше и се във вестниците от време на време. Най-отгоре върху купчините. Четири отдясно, шест отляво. Оставяше лепкава диря след себе си, като охлюв. А сега е тръгнала да я чисти.

— Видя ли я с очите си?

— Не беше необходимо. Тоя крясък може да разцепи Румпелстилтскин 3 3 Герой от приказките на Братя Грим, станал популярен в киното, музиката и комиксите. — Бел.ред. и да го зашие отново.

— И искаше само адреса на Калифия, така ли?

— И вестниците! Да се задави с тях дано. Хората се разведат веднъж и край, а от нея няма мира.

— Мога ли да задържа това? — вдигнах аз поканата.

— Вземи десет, ако искаш. Единствените, които се отзоваха, бяха нейните момчета носни кърпички. Тя ги използваше и после ги захвърляше през рамо. Казваше, че винаги може да си поръча още. Така че взимай покани, вестници, каквото искаш. Как каза, че ти беше името?

— Не съм го казвал.

— И слава богу — изпъшка Кларънс Ратиган — А сега вън!

Кръмли и аз се заизнизвахме предпазливо по тесните, виещи се проходи. Пътьом си взехме вестници от осем различни купчини. Тъкмо бяхме стигнали входната врата, когато насреща ни се изпречи хлапе, помъкнало пълен кашон.

— Какво носиш там? — попитах.

— Продукти.

— Най-вече пиячка, предполагам?

— Продукти — повтори хлапето. — Той вътре ли е?

— И не се връщайте повече! — долетя гласът на Тутанкамон от недрата на печатната катакомба. — Няма да ме заварите тук!

— Явно да — отвърна си хлапето само, леко пребледняло.

— Три пожара и едно земетресение! И още предстоят! Помнете ми думата! — гласът на мумията заглъхна.

Кашонът явно не беше лек и аз отстъпих встрани.

— Заповядай, теренът е на твое разположение.

— Не мърдайте и не дишайте — каза хлапето и прекрачи прага.

С Кръмли стояхме без да мърдаме и да дишаме, докато то не се изгуби от погледите ни.

Карайки към подножието, Кръмли успяваше да взема завой след завой с таратайката си без да ни стоварва в пропастта. По пътя в гърлото ми сякаш заседна буца.

— Не казвай нищо — изгледа ме крадешком той. — Не искам да чувам.

Преглътнах с мъка.

— Три пожара и едно земетресение. И още предстоят!

— Е, сега вече го прекали! — Кръмли наби спирачките. — Нали ти казах да си траеш. Естествено, че ни предстои бедствие — Ратиган! Тя ще разкаже играта на всички ни! Слизай сега и върви пеш!

— Страх ме е от височини.

— Добре, тогава си затваряй устата!

Продължихме надолу под двайсет хиляди левги тишина. Вече в града, сред уличния трафик, аз започнах да преглеждам вестниците един след друг.

— Да пукна, ако знам защо ни накара да ги вземем — казах.

— Защо, какво пише?

— Нищо. Дупка. Пълно капо.

— Дай да видя — дръпна ги от ръката ми той, хвърляйки по едно око към пътя. Навън започваше да вали. — „Емили Стар, починала на двайсет и пет“ — прочете.

— Внимавай! — извиках, когато насмалко не се качихме на бордюра.

Той разгърна друг вестник.

— „Корин Кели се развежда с Фон Щернберг“.

Метна го зад себе си и взе следващия.

— „Ребека Стандиш в болница. Състоянието й се влошава“.

И този полетя зад гърба му, а аз му подадох още един.

— „Женевиев Карлос се омъжва за сина на Голдуин“. Е, и какво?

Накрая всички вестници се озоваха на задната седалка.

— Той каза, че не бил съвсем изкукал. Какво мислиш?

— Явно пропускаме нещо — отвърнах, преглеждайки страниците. — Не би ги пазил просто ей така.