Рей Бредбъри - Хайде всички да убием Констанс

— Извинете ме, задето не ставам — промълви сбръчканата уста, — но скъпият мосю от Армантиер не се е вдигал вече четирийсет години. — Той нададе кудкудякащ смях, който едва не го уби и се задави в кашлица.

— Добре съм, добре — изрече най-сетне и отпусна глава назад. — Къде се губите досега?

— Как къде…

— Очаквах ви! — каза мумията. — Коя година сме сега? 1932? 1946? 1950?

— Топло, продължавай.

— Да не би да е 1960?

— Улучи — каза Кръмли.

— Видяхте ли, не съм съвсем изкукал. — Черната дупка на устата му потрепери. — Носите ли ми нещо за хапване?

— За хапване?

— Не, сигурно не. Едно хлапе ми мъкне храна, вкарва я по малко, за да не събори тия планини от драсканици. Само леко да ги бутнеш и всичко ще се сгромоляса. Май не е с вас, а?

Ние се озърнахме и поклатихме глави.

— Е, как ви се струва моята бърлога?

— Истински храм на печатното слово — отвърна Кръмли.

— Дяволски вярно — ухили се Рамзес II. — Започнах през 1925 година и после просто не можех да спра. Грабех и складирах. Всичко тръгна от един ден, когато забравих да изхвърля сутрешните си вестници. Докато се усетя, се бяха насъбрали за цяла седмица — „Трибюн“, „Таймс“, „Дейли Нюз“. Това там от дясната ви страна е 1939 година. До нея е 1940, а една купчина по-нататък — 1941. Като в аптека!

— А какво става, ако ви дотрябва конкретна дата, а тя е на метър и половина дълбочина? — попитах.

— Не ме притеснява. Кажи някоя дата.

— Девети април 1937 — изтърколи се от езика ми.

— Защо пък точно тази ? — намеси се Кръмли.

— Остави момчето на мира — долетя съскане изпод парцалите. — Джийн Харлоу, починала на двайсет и шестгодишна възраст. Уремично отравяне. Поклонение на следващия ден. На погребалния обред пее дуетът Нелсън Еди и Джанет Макдоналд.

— Не може да бъде! — възкликнах.

— Впечатляващо, а? Дай още една!

— Трети май 1942 — изстрелях аз.

— Загива Карол Ломбард. Самолетна катастрофа. Кларк Гейбъл плаче.

Кръмли се извърна към мен.

— Ти май си много в час със смъртните дати на филмовите звезди.

— Не закачай хлапето — сряза го отново гробовният глас. — И тъй, какво ви води насам?

— Дойдохме… — започна Кръмли.

— Цялата работа е там, че… — обадих се и аз.

— Недейте — старецът вдигна вихрушка от прашни мисли. — Вие сте просто продължение !

— Продължение?

— Последният път, когато някой се качи на Маунт Лоу, търсейки място, откъдето да се хвърли, не му стигна куражът и той се върна обратно долу. Там го блъсна кола и му дойде акълът в главата. Но инак тук не е стъпвал човешки крак от… днес на обяд!

— Днес на обяд?!

— Че защо не? Какво лошо има да навестиш един немощен старец, потънал в прах, на който не му се е отварял парашутът от 32-ра година насам? Да, някой дойде само преди часове и ме повика през тези тунели от лоши новини. Помните ли приказката за вълшебното гърне с каша? Казваш му: „Гърненце, дай“ и то започва. Момчето му казало, но забравило думата за спиране. И така проклетата каша заляла целия град. Хората трябвало да си проправят с ядене път от врата до врата. Е, аз имам не каша, а новини. Та докъде бях стигнал?

— Как някой те повикал.

— А, да, от коридора между „Лондон Таймс“ и „Фигаро“. Една жена, ревеше като магарица. Чак си подмокрих гащите като я чух. Заплаши да ми събори купчините. Само веднъж да ги бутна, вика, и ще тръгнат като домино. Проклетата печатна архитектура ще те смаже!

— Бих предположил, че земетресенията…

— Не е като да е нямало. Поразбъркаха ми „Наводненията на река Яндзъ продължават“ и „Дучето завоюва“, но се оправих. Дори и след голямото, от 32-ра. Но тази побесняла жена ме обвини във всички земни грехове и поиска конкретни вестници от конкретни години. Казах й на кои редове да ги търси, обикновено държа специалните новини по-отгоре. Чух я как ровичка, а от псувните й на някой каруцар щяха да му пламнат ушите! А после тресна вратата и се омете. Нямаше кола, трябва да е дошла пеш. На вас разчитам да ми кажете коя е. Някакви предположения?

— Идея си нямам — отвърнах потресен.

— Виждате ли онова бюро там, дето е заринато с боклуци? Разчистете ги и вижте какво има отдолу.

Отидох до бюрото. Под купчина от паяжини, прахоляк и нещо, подобно на птичи изпражнения, намерих двайсетина овехтели покани. Вдигнах една и зачетох:

„Кларънс Ратиган и…“

— Давай нататък! — излая старият човек.

— „Констанс Ратиган — продължих невярващ на очите си — имат честта да ви поканят на сватбеното си тържество на връх Маунт Лоу, на 10 юни 1932 г., в три часа следобед. Осигурен превоз и шампанско“.