Рей Бредбъри: Хайде всички да убием Констанс

— „Аз ги чувам в звъна на камбаните. Звънът, който слиза от небесата, отеква и се носи из полята. През провинциалната тишина, моите гласове. Без тях съм загубена.“

Тишина.

Една сянка се помръдна. Една бяло очертание се показа.

Върховете на пръстите й изплуваха от сумрака, след тях китката, а после и стройната ръка.

След дългото мълчание последва дълбока въздишка и Констанс каза:

— Слизам.

Бурята си беше отишла, като че никога не е била. Небето бе чисто, без нито едно облаче, а свежият бриз духаше сякаш за да изчисти плоча, огледало или нечие съзнание.

Стоях пред арабската крепост на Ратиган заедно с Кръмли и Хенри, които предимно мълчаха, и с Фриц Уонг, който оглеждаше сцената за близки и далечни планове.

Вътре в къщата двама мъже в бели комбинезони се движеха като сенки и моето писателско въображение, пуснато да броди свободно, начаса ги оприличи на прислужници край олтар. Странно, но ми се прииска по някакъв начин и отец Ратиган да можеше да бъде там, да е една от тези бели фигури и да пречиства къщата с кадилница, тамян и пръски светена вода, да освети отново мястото, което вероятно никога не се е доближавало до благочестието. Мили боже, мислех си, доведи свещеник да очисти този вертеп на порока! Работниците вътре остъргваха стените до основа, за да нанесат свежа боя, действаха методично, без да знаят нито чия къща е това, нито какво е живяло вътре. Отвън, на масата до басейна, бяха наредени няколко бири за Кръмли, Фриц, Хенри и мен, както и водка, в случай, че ни дойдеше друго настроение.

Мирисът на прясно боядисано вселяваше бодрост, обещаваше изкупление на безумството и опрощение на греховете. Нова боя, нов живот? Моля те, Господи!

— Колко ли навътре е влязла? — рече Кръмли, взирайки се в гребените на вълните на стотина метра от брега.

— Не питай мен — отвърна Хенри.

— Понякога ходи при тюлените — подхвърлих аз, — а друг път обикаля наблизо. Има много приятели там. Чувате ли?

Лаят на тюлените се носеше в далечината. Не можех да преценя нюансите му, но звучеше приветливо, в тон с мириса на боя от преобразяваната стара къща.

— Кажете на майсторите — обади се Фриц, — когато боядисват пощенската й кутия да оставят място само за едно име, ja ?

— Правилно — одобри Хенри. — После наклони глава на една страна и се смръщи. — Вече доста време я няма. Ами ако изобщо не се върне?

— Няма да й е чак толкова зле — казах аз. — Тя обича открито море.

— След буря вълните са чудни за сърфинг. Ей, какво беше това ?

Разнесе се звук, предвещаващ театрална поява.

С безупречен усет за момента по шосето с ревящ мотор приближи такси.

— Майчице — рекох, — мисля, че се досещам кой е това!

Тресна се врата. Една жена прекоси с едри стъпки пясъка, разделящ къщата от крайбрежния басейн. Ръцете й бяха стиснати в юмруци. Тя се изправи пред мен като доменна пещ и ги издигна във въздуха.

— Имаш ли нещо да кажеш за свое оправдание? — кресна Маги.

— Извинявай? — изхленчих аз.

— На ти едно извинявай!

Тя замахна и ми нанесе ужасяващ удар по носа.

— Цапни го още веднъж — каза Кръмли.

— Три пъти за късмет — предложи Фриц.

— Какво става ? — попита Хенри.

— Копеле!

— Такъв съм си.

— Кучи син.

— Знам.

Последва втори удар.

От носа ми рукна кръв, потече по брадичката и покапа по вдигнатите ми за защита ръце. Маги отскочи назад.

— О, боже — извика. — Какво направих!

— Удари едно копеле, един кучи син — подсказа й Фриц.

— Именно — допълни Кръмли.

— Вие не се месете! — кресна им Маги. — Някой да донесе лейкопласт.

— Лейкопластът няма да помогне — изгъгнах аз, гледайки аления поток по ръцете си.

— Ти да мълчиш, проклет женкар!

— Един път не се брои — изблеях.

— Стой мирен! — юмрукът й се издигна отново.

Застанах мирен и тя го свали.

— Не, не, не издържам повече — изплака. — Това е ужасно.

— Давай, заслужавам си го — насърчих я аз.

— Така ли? Така ли?

— Да.

Маги изгледа яростно прибоя.

— Къде е тя? Вътре в морето ли?

— Там някъде.

— Надявам се изобщо да не се върне!

— Аз също.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Не знам — отвърнах смирено. — Мястото й може би е там. Може би вътре си има приятели, неми приятели и е по-добре да остане при тях и да не се връща повече тук.

— Ако го направи, ще я убия.

— Ето, виждаш ли? Затова е хубаво да стои по-надалеч.