Рей Бредбъри: Хайде всички да убием Констанс

Стояхме под дъждеца и гледахме през пътя към обредната зала.

— Отишла в земята — чух нечий глас да изрича. Моят.

— Хайде, движение! — каза Кръмли. — След половин час водата от бурята ще се стече в канала и ще помете колите ни в морето.

Обърнахме се към зеещия отвор на шахтата. Долу вече се чуваше тихо ромолене.

— Майчице — извика Фриц, — класическото ми Алфа-Ромео!

— Стига си се вайкал! — прекъсна го Кръмли.

Притичахме през улицата и влязохме в сградата.

— Ами сега — казах аз. — Към кого да се обърнем? И какво да питаме? — Настъпи момент на объркване и размяна на погледи. — Просто къде е Констанс ли?

— Не се излагай — отвърна Кръмли. — Ще се придържаме към онези вестникарски лица и заглавия. Към псевдонимите, изписани с червило по огледалата на подземни гримьорни.

— Я пак? — обади се Хенри.

— Служа си с обстоятелствена метафора. Размърдайте си задниците!

И ние ги размърдахме в широките преддверия на смъртта или, иначе казано, в царството на чиновниците и картотеките.

Нямаше нужда да си взимаме номерче и да чакаме, защото един много висок мъж с леденоруса коса и изражение на стрида начаса се плъзна към гишето и ни изгледа с такова презрение, сякаш бяхме лисната върху пода помия.

Постави пред Кръмли визитна картичка, сякаш да провери дали последният ще се осмели да я вземе.

— Вие сте Грей, така ли? — попита го той.

— Илайхю Филипс Грей, както сам виждате.

— Дошли сме да закупим парцели за гробове.

Късна зимна усмивка се появи по устните на Илайхю Грей и замръзна там като скреж. Ръката му с магичен жест измъкна отнякъде карта и ценоразпис.

Кръмли не им обърна внимание.

— Първо хвърлете око на това тук.

Той извади съставения от мен списък с имена и го сложи пред Грей. Последният го огледа в мълчание.

Тогава Кръмли измъкна пристегнато с ластик руло от стодоларови банкноти и го подметна към мен.

— Младши, подръж, ако обичаш. — И отново към Грей: — Знаете ли някое от тези имена?

— Знам всички имена. — Пореден пристъп на мълчание.

Кръмли изруга под носа си.

— Би ли ги прочел, младши?

Произнесох първото:

— Холи Морган.

Пръстите на Грей чевръсто пробягаха през картотеката.

— Тук е. Погребана през 1924 година.

— Поли Стар?

Нова светкавична проверка.

— Тук. 1926-а.

— Ами Моли Сарси?

— Също. 1927-ма.

— Емили Данс?

— 1928-ма.

— И е сигурно, че всички са в това гробище?

Лицето на Грей доби кисело изражение.

— Досега никога в живота си не съм бъркал. И все пак, интересно. — Той прегледа още веднъж извадените бланки. — Случайно да имат някаква връзка помежду си, примерно роднинска ?

— Защо питате?

Грей фиксира арктическия си взор върху имената.

— Защото са погребани в една и съща каменна гробница, в готически стил.

— Моля? — Кръмли изведнъж се отърси от отегчението и се пресегна да сграбчи картончетата. — Я повторете?

— Казвам, че всички тези покойници с различни фамилии са положени в обща мемориална постройка, с осем отделения, за осем члена от едно и също семейство.

— Но те не са роднини! — възкликна Фриц.

— Странно. Много странно.

— Чакайте — прошепнах аз, като поразен от гръм.

Фриц, Кръмли и Хенри се обърнаха към мен.

— Да-а? — проточи Грей, повдигайки снежните си вежди. — И какво?

— Тази гробница. Щом е семейна, значи на фронтона й трябва да е изписано някакво име. Кое е името, изсечено върху мрамора?

Грей се разрови из бумагите си, изкарвайки ни от търпение.

— Ратиган — рече накрая.

— Сигурен ли сте?

— Досега никога в живота си…

— Да, да, знам. Я го кажете пак!

Всички затаихме дъх.

— Ратиган — челюстите му хлопнаха като хладен стоманен капан.

Ние дружно издишахме.

— Но няма начин всички да са в една гробница — рекох аз.

Грей погледна към тавана.

— Досега никога…

— Да, да — побързах да го прекъсна, вторачвайки се в приятелите си.

— И вие ли мислите същото като мен?

— Да пукна дано — промърмори Кръмли. — А дали бихте могли да ни упътите до мястото?

Грей набързо изрисува карта върху лист от бележник.

— Лесно ще откриете гробницата. Пред нея има свежи цветя, а вратата е отворена. Утре ще има служба.

— Кого ще полагат?

И четиримата чакахме със затворени очи, предугаждайки отговора.

— Ратиган — каза Грей, почти с усмивка. — Някоя си Констанс Ратиган.

Пелената от дъжд бе толкова плътна, че на практика скриваше гробището. Докато се изкачвахме по хълма в малкия електромобил, единственото, което се виждаше, бяха паметниците от двете страни на алеята. Асфалтът пред нас също се губеше в пороя. Аз държах на коленете си картата, върху която целта ни бе означена с надпис и стрелка. Накрая спряхме.