Рей Бредбъри: Хайде всички да убием Констанс

Пред входа на канала той спря и се обърна към мен.

— Е, умнико, кое избираш — пътя през Дантевия ад, или по Шосе 66?

— Чакай малко да помисля.

— О, не , не може да бъде! — възкликна той.

Фриц беше изчезнал. Огледахме целия плаж, но колата му не се виждаше никъде. После се обърнахме надясно и там, отдалечаващи се бързо в мрака, мъждееха две червени светлинки.

— Проклетият глупак е тръгнал през канала! — кресна Кръмли.

— А ние какво ще правим?

— Нищо. Просто ей това! — Той даде газ, изви рязко волана и също се метна в черния отвор.

— Това е безумие — извиках.

— И още как. Дръж се здраво.

— Радвам се, че не мога да видя това — обади се от задната седалка Хенри, говорейки на вятъра в лицето си.

Носехме се с пълна скорост под земята, по посока вътрешността на континента.

— Ще можем ли да преминем? — креснах в ухото на Кръмли. — Колко е висок тунелът?

— На повечето места около три метра. Колкото по-навътре навлизаме, толкова повече ще се издига сводът. При поройни дъждове водите се стичат от хълмовете към Глендейл, тъй че каналът трябва да е наистина голям, за да ги поеме. Няма страшно.

Пред нас колата на Фриц почти се беше изгубила.

— Ама че идиот — казах. — Знае ли изобщо накъде кара?

— Да. Към театъра на Грауман, а след това наляво, до проклетия мраморен овощарник.

Звукът от мотора беше оглушителен. Сред грохота забелязахме отпред да прииждат същите лунатици, които по-рано ме бяха нападнали.

— За бога, ще ги ударим! — извиках. — Не намалявай! Те са луди, карай направо през тях!

Стените на тунела се носеха отстрани, изпъстрени с историята на Лос Анджелис — пиктограми, графити, безумни рисунки, оставени от бездомни и бродяги през 20-те, 30-те и 40-те години. Лица, изображения на кошмарни неща и нищо, което да е живо.

Кръмли натисна газта докрай и ние се врязахме в обезумялата подземна тълпа, която ни отвърна с ужасяващо приветствие от крясъци и вопли. Но той не намали и те се разхвърляха встрани.

Един призрак ми се мярна, ръкомахащ и пелтечещ.

Ед, Едуард, Еди, о Едуардо! Ти ли си това, помислих си.

— Така и не ми каза довиждане! — викна в изстъпление и изчезна.

Аз изхлипах, докато летяхме стремглаво напред, изпреварвайки вината ми. Всичко оставаше зад гърба ни и колкото по-нататък отивахме, толкова повече се усилваше ужасът ми.

— Как ще разберем къде сме? — попитах. — Тук долу няма никакви знаци. Или ние не ги виждаме.

— Прав си, чакай да поогледаме — каза Кръмли. — Защото на стените всъщност имаше указания, надраскани с тебешир, а тук-там и с черна боя. Той намали скоростта. Различихме цял куп разпятия и надгробни камъни, нарисувани стилизирано, като в комикс. — Ако изобщо може да се разчита на Фриц, май сме стигнали Глендейл.

— Което означава…

— Именно. „Форест Лоун“.

Той включи дългите светлини и движейки се бавно, изви кормилото първо наляво, а после надясно. И ето, че пред очите ни се разкри колата на Фриц, паркирана под металическа стълба. Самият Фриц бе вече върху стълбата и се катереше нагоре към покрития с решетка отвор в тавана на тунела. От двете му страни по стената личаха цели колони от кръстове.

Ние също слязохме, прекосихме покритото с тиня дъно и започнахме да се изкачваме след него. Над главите ни се разнесе дрънчене и решетката се отмести. Отгоре се очертаха раменете на Фриц, поръсвани от започналия дъждец.

Преодолявахме стъпалата мълчаливо, докато той ни подканяше отгоре:

— Хайде, нещастници, докога ще се мотаете?

Под нас долетя пъшкане — слепият Хенри явно също нямаше намерение да остава назад.

Бурята бе поутихнала, но продължаваше да ръми. Небето бе като кокетка — обещаваща много, но даваща малко.

— Стигнахме ли вече? — попита Хенри.

Всички обърнахме очи към портата на гробището „Форест Лоун“, отвъд която се простираше полегатият хълм, покрит с каменни монументи, приличащи на забити в тревата метеори.

— Казват — обади се Кръмли, — че на това място имало повече гласоподаватели, отколкото в Падука, щата Кентъки, Ред Ривър, щата Уайоминг, или Азуса, Калифорния.

— Обичам старите гробища — каза Хенри. — Има много неща, по които да прокарваш ръце. Надгробни плочи, върху които можеш да лежиш като статуя, или да си играеш на чичо доктор с някоя приятелка.

— Някои идват да проверят дали смокиновият лист на Давид си е на мястото? — допълни Фриц.

— Чувал съм да разправят — отвърна слепецът, — че когато свалили статуята от кораба, отначало нямал лист, та трябвало цяла година да стои скрит под брезент, за да не накърнява чувствата на докачливите възрастни дами. А в деня преди да му го залепят и да развалят цялата забава, тук било като конференция на Брайловия институт, която трябвало да разгонят. Ако живи хора се опипват по такива места, му викат любовна игра. Ако го правят мъртви, вече е гробовна игра.