Рей Бредбъри: Хайде всички да убием Констанс

И назовах името си.

Тишина.

Заговорих отново.

О, господи, мина ми през ума, тя наистина е мъртва!

Стига толкова! Тръгвай, обирай си крушите оттук! Но едва понечил да се обърна, да помръдна плещи, нещо се случи. Сянката с размитото лице над мен нададе едва доловимо дихание.

Почти не го чух, по-скоро го усетих.

— Какво? — попита тя.

Аз се обнадеждих, зарадван от наличието на някакъв живот, дори на най-лек пулс.

Казах отново името си.

— О — простена някой.

Това ме върна към реалността. Отдръпнах се и навлязох по-дълбоко в хладния въздух на гробницата.

— Дойдох да те спася — прошепнах.

— Нима? — долетя гласът.

Беше тънък, като писък на комар. Но не, нямаше как да е там. От къде на къде мъртва жена ще говори?

— Лека… — каза шепотът — нощ.

— Не, не заспивай! — извиках. — Заспиш ли, няма да се върнеш повече! Не умирай.

— Защо?

— Защото — отвърнах запъхтяно, — защото аз казвам така.

— Казваш. — Въздишка.

Господи, рекох си, измисли нещо !

— Казваш! — промълви мимолетната сянка.

— Излез! — замолих я. — Мястото ти не е тук!

— Не — тихо прошумоляване.

— Да! — извиках.

— Тук е — долетя диханието.

— Ще ти помогна да се махнеш.

— Откъде? — попита сянката. И после, в неописуем ужас: — Не, няма ги. Изчезнали са!

— Кои?

— Отишли са си! Нали? Не може да са тук.

Най-сетне в тъмната земя се заби мълния и гръм разтърси гробницата. Аз се обърнах да погледна каменните полета, хълмовете от блестящи плочи, от които дъждът отмиваше имената. Озарени от небесния пламък, камъните и плочите се превръщаха в огледала с изписани върху тях инициали, снимки върху стени, отпечатани заглавия във вестници, и отново имената и датите върху огледалата биваха измивани от пороя, докато снимките падаха от стените, а лентата се плъзгаше през прожектора, карайки лицата да танцуват върху сребристия екран десет хиляди километра по-долу. Снимки, огледала, филм. Снимки, огледала, филм. Имена, дати, имена.

— Още ли са там? — промълви сянката от горния рафт на гробницата.

— Навън в дъжда ли?

Обхванах с взор дългия гробищен хълм. Дъждът падаше върху дузини, стотици, хиляди камъни.

— Не бива да са там — каза тя. — Мислех, че са си отишли завинаги. Но после те започнаха да хлопат по вратата, да ме будят. Отплувах при моите приятели, тюлените. Но независимо колко навътре се отдалечавах, те винаги ме чакаха на брега. Шепнещи, каращи ме да си спомням онова, което искам да забравя. — Тя се поколеба. — И понеже не можех да им избягам, трябваше да ги убия, едно по едно, едно по едно. Кои бяха те? Самата аз? И ето, че на свой ред ги подгоних, започнах едно след друго да откривам къде са погребани и да ги погребвам отново. Двайсет и пета, после двайсет и осма, трийсета, трийсет и пета. За да си останат там вечно. А сега е време да легна и да заспя завинаги, защото иначе пак могат да ме навестят в три през нощта. И тъй, къде съм аз?

Дъждът падаше отвън пред криптата. Настъпи дълга тишина и накрая аз казах:

— Ти си тук, Констанс, и аз също съм тук и те слушам.

— А брегът чист ли е? — попита тя след секунда. — Те отишли ли са си, мога ли да доплувам обратно, без да се боя?

— Да, Констанс, те наистина са погребани. Ти свърши добра работа. Някой трябваше да ти прости и този някой се казва Констанс. А сега излез.

— Защо? — попита гласът от горния рафт.

— Защото — отвърнах, — може да звучи налудничаво, но някой има нужда от теб. Затова, моля те, почини си за миг, а после ми подай ръка, за да ти помогна да слезеш. Чуваш ли ме, Констанс?

Небето потъмня. Огньовете умряха. Дъждът валеше, заличавайки камъните и плочите и имената — ужасяващите имена, изсечени, за да пребъдат, но разтварящи се сред тревата.

— Отишли ли са си ? — повтори трескавият шепот.

— Да — отвърнах с очи, изпълнени от студения дъжд. — Да.

— Наистина?

— Да. Гробището е празно. Снимките изпопадаха. Огледалата са чисти. Сега сме само ти и аз.

Дъждът миеше невидимите камъни и потъваше дълбоко в прогизналата трева.

— Излез — казах тихо.

Дъждът валеше безспир. По алеите течаха реки. Монументи, камъни, плочи и имена бяха изгубени.

— Констанс, и едно последно нещо.

— Какво? — прошепна тя.

— Фриц Уонг те чака — отвърнах след дълга пауза. — Сценарият е завършен. Декорите са вдигнати и готови.

Затворих очи, напрягайки се да си спомня.

Накрая думите дойдоха:

— „Без моите гласове аз съм загубена.“

Помислих малко и после продължих: