Рей Бредбъри: Хайде всички да убием Констанс

— Тук трябва да е — каза Кръмли. — „Азалиеви градини“, участък шестнайсет. Постройка в неопаладийски стил.

Отблясък на мълния сред гъстите струи разкри пред очите ни стройна фасада с две колони, обграждащи висока метална врата, която стоеше леко открехната.

— Да може да излиза, когато си поиска — каза Хенри. — Или пък да кани гости вътре. Ратиган!

Вятърът отвяваше дъжда встрани. Гробницата стоеше в очакване. Откъм далечния край на гробището се затъркаля гръм и вратата й потрепери.

— Господи! — каза Кръмли сякаш на себе си. — Значи Констанс наистина се е погребвала. Име след име. Година след година. Когато е приключвала с дадена роля, лице или маска, просто е наемала място в гробищата и ги е пъхала там. А сега, може би за да получи работата от Фриц, наново убива всичките си предишни „аз“. Не влизай вътре, Уили.

— Но тя е там — отвърнах аз.

— Дрън-дрън. Пак ли проклетата ти интуиция?

— Не. — Зъбите ми леко изтракаха. — Просто знам. Някой трябва да я спаси. — Слязох от колата.

— Тя е мъртва!

— И все пак ще я спася.

— Ще я спасиш друг път ! — викна Кръмли. — Връщай се обратно, арестуван си!

— Да, ти си законът, но си и мой приятел.

Студеният дъжд се стичаше във врата ми.

— Добре тогава, върви, троши си главата, идиот такъв! Ние ще бъдем долу. Да пукна, ако стоя тук и гледам как празната ти кратуна ще се изтърколи през оная врата. Ако решиш, знаеш къде да ни намериш.

— Чакай малко! — каза Фриц.

— Нищо не чакам.

Фриц ми подхвърли плоска бутилчица, която ме тупна по гърдите.

Стоях зъзнещ под ледения порой и им хвърлих дълъг, жалостив поглед. Ругаейки, Кръмли бавно се смъкна от колата. Застанахме редом насред огромното поле от мъртъвци, пред отворената желязна врата на гробницата, докато дъждът заплашваше да измие телата ни от лицето на земята. Затворих очи и отпих от водката.

— Хайде — прошепнах. — По-готови няма да станем.

— Проклятие — каза Кръмли.

Беше бурна и безлунна нощ.

О, боже, помислих си, отново ли?

Тичащи крака. Вик. Блясък, гръмотевица. Само преди няколко вечери.

И ето, че сега всичко се повтаряше!

Небесните двери се бяха отприщили и в мрака се изливаше потоп, а аз стоях край хладната гробница, в която се спотайваше някой обезумял, а може би и мъртъв.

Стига, рекох си.

Докосване.

Тежката порта се отмести. Вътрешната врата изскърца.

Озовахме се на прага на мраморното помещение; слънцето бе угаснало, за да не се покаже никога повече, а дъждът щеше да вали вечно.

Цареше мрак, разсейван единствено от три малки синкави свещици, чиито пламъчета трептяха на течението.

Всички погледнахме надолу към саркофага от дясната ни страна.

На него беше изписано името Холи. Но нямаше похлупак и вътрешността му бе празна, като се изключи тънкият слой прах.

Отместихме очи нагоре, към следващия рафт.

Отвън в дъжда просветна мълния, след нея избоботи гръм.

Тук в мрамора бе изсечено името Моли. Но в саркофага отново нямаше нищо, а похлупакът бе отместен.

Дъждът се лееше зад отворената врата, когато погледнахме към предпоследния и последния рафт и техните мраморни ковчези. Личаха имената Емили и Поли. Единият бе празен. С трепереща ръка се протегнах да проверя най-горния. Пръстите ми напипаха единствено въздух.

Холи, Поли, Моли и Емили, но никакви тела, ни помен от останки в отблясъка на светкавиците.

Взрях се отново в онзи последен саркофаг и понечих пак да го докосна, когато до ушите ми долетя едва доловима въздишка и нещо като далечно, сподавено ридание.

Дръпнах ръка и се обърнах към Кръмли. Той погледна най-горния рафт и накрая измърмори:

— Ти командваш парада, младши.

От сенките горе се разнесе последен тих стон.

— Добре — каза Кръмли — всички вън.

Останалите го последваха под падащия дъжд. На прага той се обърна да види още веднъж безумното си чедо, подаде ми фенерче, кимна за сбогом и изчезна.

Останах сам.

Отстъпих назад и изпуснах фенерчето. Краката ми се подкосиха. Мина дълго време, преди да го напипам и вдигна отново. Лъчът му се тресеше в такт с ударите на сърцето ми.

— Ти — прошепнах. — Там.

Господи, какво ли пък значеше това ?

— Това съм аз — добавих.

И малко по-силно.

— Дойдох да те намеря.

— И? — промълви сянката. Дъждът зад мен падаше като плътна завеса. Мълниите танцуваха, но гръм нямаше.

— Констанс — казах накрая на тъмното очертание върху високия рафт, забулено от сенките на дъжда. — Чуй ме.