Рей Бредбъри: Хайде всички да убием Констанс

Фриц спря, лицето му отведнъж пребледня, а после бавно взе да възвръща цвета си.

— Не. Да. Не, не може да бъде. Не. Да. Разбира се!

— Какво се разбира, Фриц?

— Много се радвам, че говоря сам на себе си. Радвам се, че се слушам. Някой друг чува ли ме?

— Още нищо не си казал, Фриц.

— Добре, тогава ще продължа да си говоря, а вие подслушвайте, ja ?

— Ja — отвърнах аз.

Фриц ме простреля в сърцето с поглед. После угаси раздразнението си с глътка мартини и продължи.

— Преди месец или може би два, тя ми се метна на бюрото, дишайки тежко. Вярно ли било, проплака, че започвам нов филм? Филм все още без заглавие? „ Ja ,“ отвърнах. „Да, може би.“ „И в него ще има роля за мен, нали?“ казва тя, пълзейки по раменете ми, по скута ми. „Не, не“, викам й. „Да, да, ща има, трябва да има. Кажи ми, Фриц, какво ще играя?“ Изобщо не биваше да й казвам. Но го направих, бог да ми е на помощ!

— Какъв беше филмът, Фриц?

— „Това, което планирам, не ти е по силите“, казвам й.

— Хайде де, изплюй камъчето, какъв беше филмът?

Фриц ме игнорира, взирайки се през монокъла си в звездното небе, все така говорейки на себе си, докато ние подслушвахме.

— „Не е лъжица за твоята уста“, обяснявам й аз, а тя плаче: „Моля те, моля те, пробвай ме .“ „Констанс“, отвръщам, „това е нещо, което не можеш да бъдеш, нещо, което никога не си била“. — Фриц отпи дълга глътка от чашата си. — „Орлеанската дева“.

— Жана д’Арк!

— „О, господи“, тръшка се тя, „Жана д’Арк! Аз трябва да я изиграя, дори ако това е последната роля в живота ми, ще го направя!“

Ще го направя! Ехото го повтори.

Орлеанската дева!

Вопъл прозвуча в ушите ми. Звук на дъжд. На течаща вода.

Дузина огънчета от запалки проблеснаха, осветявайки коленичилата, плачеща жена.

„Без моите гласове аз съм загубена! Камбанен звън слиза от небесата, отеква и се носи из полята. През провинциалната тишина, моите гласове!“

А подземната публика възкликна в един дъх: Жана.

Жана д’Арк.

— Фриц — извиках, — давай, кажи го още веднъж!

— Кое, Орлеанската дева?

Аз скочих, събаряйки шезлонга.

Фриц продължи:

— „Констанс“, обяснявам й, „твърде късно е“. А тя: „Никога не е твърде късно.“ „Слушай“, казах тогава, „ще ти дам един тест. Ако го преминеш, ако изиграеш сцената в пиесата “Света Йоанна" на Бърнард Шоу… невъзможно е, но ако успееш, ще получиш ролята." Тя направо се разпадна. „Чакай“, проплака. „Умирам! Чакай, ще се върна.“ И после избяга.

— Фриц, знаеш ли какво каза току-що? — попитах.

— Да, по дяволите. „Света Йоанна“ .

— Нима не разбираш? Ние сме се подвели по това, което е извикала пред отец Ратиган. „Аз ги убивам, убивам ги! Помогни ми да ги довърша!“ Решихме, че е имала предвид стария Ратиган на Маунт Лоу, Кралица Калифия на Бънкър Хил, но нищо подобно, тя не е убивала тях, искала е помощ, за да убие Констанс!

— Как, как, я повтори? — каза Кръмли.

— „Помогни ми да убия Констанс“, това е бил смисълът на думите й. Защо? Заради Жана д’Арк ! Това е отговорът. Тя е трябвало да получи ролята. И през целия този месец се е подготвяла за нея. Прав ли съм, Фриц?

— Само момент, да си забърша монокъла. — Той го забърса и се вторачи в мен.

— Фриц, чуй ме! Тя не е подходяща за ролята. Но е имало само един начин да се превъплъти в нея!

— Че кажи го де, стига си усуквал!

— Трябвало е да се махне от теб, да се върне назад, да огледа подробно и строго живота си. Да убие едно по едно всичките си минали „аз“, да положи в гроба всички призраци, тъй че когато нито една от предишните Констанс вече не съществува, да се яви на теста и едва тогава, може би, да получи ролята. Това е бил големият й шанс, защото никога в живота си не е играла нещо подобно. И единственият начин да го стори е бил като погуби миналото си . Сега разбираш ли? Това трябва да е отговорът за необяснимите случки от изминалата седмица, за срещите й с всички тези хора, за нейните появявания и изчезвания.

— Не, не — каза Фриц.

— Да, да — настоях аз. — Обяснението е било пред очите ни, но ми просветна едва когато каза името. Жана д’Арк е идеалът за всяка жена, живяла някога под слънцето. Невъзможна мечта. Недостижима.

— Проклет да съм.

— О, не, Фриц! Ти си благословен! Ти откри разковничето! Сега, ако открием Констанс и й кажем, че може би има някакъв, макар и малък шанс… — Гласът ми пресекна. — Фриц — казах, — отговори ми.

— Какво?

— Ако тя внезапно се появи като Орлеанската дева, ако по някакъв странен начин се промени, стане невероятно млада, ще й дадеш ли работата?