Рей Бредбъри - Хайде всички да убием Констанс

— Само малко.

Той ме изгледа изпод вежди.

— Голям образ си.

— Ти също.

Подкарахме бавно покрай брега към къщата на Ратиган.

— Още нещо ли те напъва отвътре? — попита Кръмли.

— Как се получава така — рекох, — че някой като Констанс може да е истинска мълния, дресиран тюлен, въжеиграч, фойерверк от смях, а в същото време — въплъщение на злото, коварен измамник върху претъпканата палуба на живота?

— Иди и попитай Александър Велики. Погледни вожда на хуните Атила, който обичал кучетата, също като Хитлер. После мини към Сталин, Ленин, Мусолини, Мао — цялото пъклено съзвездие. Ромел, образцовият баща и съпруг. Как може да галиш котета и да режеш гърла, да печеш едновременно курабийки и хора? Защо харесваме Ричард Трети, който е давил деца в бъчви с вино? От къде на къде щом включим телевизора, оттам излиза някой Ал Капоне? Бог мълчи. А и аз не питам. Той ни е пуснал на самотек. Веднъж като ни е свалил каишката, всичко опира до нас самите. Някой беше написал: „Уискито обяснява отношението на Господ към човека по-добре от Милтън“. Е, аз пък добавям: „А Фройд глези децата и им спестява пръчката, за да обясни отношението на човека към Господ“. — Кръмли изсумтя. — Тоя Фройд само е оплел конците на всичко. Винаги съм вярвал, че малките келеши трябва да се пердашат, за да им дойде умът в главата.

— Моят баща никога не ме е пердашил.

— Това е защото ти си полуизсъхнал коледен сладкиш, от който никой не иска да опита.

— И все пак, Констанс е красива .

— Бъркаш енергията с красотата. В Европа например френските момичета направо ти вземат акъла. Те пърхат с клепки, жестикулират, танцуват, стоят на главата си, само и само да ти докажат, че са живи. Констанс не е нищо повече от един акумулатор, свързан накъсо. Ако някога й свърши токът, ще стане…

— Грозна? Не!

— Я ми дай тези! — той грабна очилата от носа ми и си ги надяна. — Така си и мислех — розови! Как изглеждат нещата без тях ?

— Нищо не виждам.

— Чудесно, и без това няма много за гледане.

— Има, Париж през пролетта. Париж под дъжда. Париж в новогодишната нощ.

— Бил ли си там?

— Гледал съм филми. Париж. Дай ми ги.

— Ще ги задържа, докато ти вземаш уроци по танци от слепия Хенри. — Кръмли пъхна очилата ми в джоба си.

Когато спряхме таратайката на брега пред белия замък, видяхме край басейна два тъмни силуета. Чадърът им пазеше сянка от лунната светлина.

Изкачихме се по пясъка и се озовахме лице в лице с Хенри и Фриц Уонг. Пред тях имаше поднос с наредени мартинита.

— Предположихме — каза Хенри, — че след престоя в канала ще имате нужда от малко освежаване. Хайде, вземайте и надигайте.

Ние взехме и надигнахме.

Фриц оплакна монокъла си във водка, намести го отново в окото си и изпъшка:

— Така е по-добре!

После довърши питието си.

Аз обиколих наоколо, като събирах шезлонгите и ги нареждах край басейна.

— Нека отгатна — каза Кръмли, гледайки ме кисело. — Това е финалът на криминале от Агата Кристи, а ти си Поаро, който събира обичайните заподозрени, за да им разкрие убиеца.

— Именно.

— Продължавай.

Аз продължих.

— Този стол тук е за колекционера на стари вестници от Маунт Лоу.

— Който ще свидетелства задочно.

— Да. Следващият е за Кралица Калифия, също напуснала този свят, заедно със своята хиромантия и френология. — Не спирах да обикалям. — Трети стол — отец Ратиган. Четвърти — операторът от висините на театъра на Грауман. Пети — Дж. У. Брадфорд, известен още като Талула, Гарбо, Суонсън, Колбер. Шести — професор Куикли, познат като Скрудж, Никълъс Никълби, Ричард Трети. Седми стол — аз. Осми стол — Констанс.

— Чакай малко. — Кръмли стана и закачи значката си върху ризата ми.

— Нима ще стоим тук — каза Фриц — и ще слушаме тази четвърторазредна мелодрама…

— Махни тоя монокъл — прекъсна го Кръмли.

Фриц прибра монокъла.

— Е, младши, готови сме — обяви Кръмли.

Аз минах зад столовете.

— Като за начало, аз съм Ратиган, която тича под дъжда с двете Книги на Мъртвите. Някои от тях вече са умрели, а други тепърва ще умрат.

Сложих двете книги върху стъкления плот на масичката.

— Вече всички знаем, че Куикли, в пристъп на носталгична лудост, е изпратил едната от тях, с целия й набор от мъртъвци, за да уплаши Констанс. И тя побягва от своето минало, от спомените за бързия си, безразсъден и разрушителен живот.

— Веднъж да кажеш нещо смислено — подхвърли Кръмли.