Рей Бредбъри - Хайде всички да убием Констанс

— Войната.

— Аз умрях преди войната. Умрях след нея. Дори никога не съм се раждал — вече съвсем заглъхващ.

— Еди! Ед. Едуард. Едуардо, трябва да си ти! Сърцето ми заби по-бързо, а гласът ми укрепна.

— Кога ми се обади за последен път? Успя ли да дойдеш на погребението ми? Изобщо научи ли за него?

— Не, не съм — рекох, пристъпвайки полека.

— Идвай пак. Няма нужда да чукаш. Аз винаги ще съм тук. Чакай! — извика той. — Търсиш ли някого? Как изглежда тя? Чуваш ли ме? Как изглежда тя ? Прав ли съм? Да или не?

— Да — отвърнах.

— Тръгна натам — посочи лъчът на фенерчето.

— Кога…?

— Току-що. Какво прави тя тук, в Дантевия ад?

— Как изглеждаше? — избухнах.

— Шанел №5!

— Какво?

— Шанел! Направо влудява плъховете. Ще има късмет, ако се добере до брега.

— Стой по-далеч от Масъл Бийч! — извиках аз.

— Защо?

— Просто така. Тя е някъде тук. Шанел №5!

Изтръгнах фенерчето от ръцете му и го насочих към бледото му лице.

— Къде е?

— Защо? — изсмя се диво той.

— За бога, не знам.

— Тръгна натам, да, натам.

Кикотът му отскачаше от всички посоки.

— Чакай! Нищо не виждам!

— Няма нужда да виждаш. Шанел!

Нов смях.

Извъртях лъча.

Докато той продължаваше да ломоти, до слуха ми долетя нещо като промяна във времето, като далечен дъжд. Само това липсваше, помислих си, внезапна буря — проклетото място щеше да се наводни първо до глезен, после до коляно и накрая да ме удави, преди да съм стигнал до морето!

Размахах фенера нагоре, назад, настрани. Нищо. Но звукът не спираше. Като усилващ се шепот, но не заради промяна във времето, не. Това не беше дъждовна вода, а гласове на хора, шляпане на боси крака по цимента, приглушеният ропот на дискретното откритие, спорене, любопитство.

Хора, помислих си, господи, още призраци като този тук, още гласове, целият проклет клан — сенки и сенки на сенки, като безмълвните привидения по тавана на Ратиган, духове, които се събираха, кръжаха и изчезваха в мъглата.

Ами ако нейните филмови призраци бяха успели да се откъснат от прожекционния апарат и бледите екрани горе в театъра, вятърът ги бе довял да се поразтъпчат, и те се бяха сдобили с гласове… тогава какво?

Глупости! Угасих светлината, защото моят нов познайник от дъждовния канал продължаваше да мънка и мърмори току пред лицето ми. Усетих горещия му дъх върху бузата си и отскочих назад, боейки се да не ме допре или да не отприщя повторно потока от безплътни гласове, които приближаваха и ставаха все по-силни. Тъмнината прииждаше, невидимата тълпа се сгъстяваше, а този безумец се извисяваше все по-близо, все по-високо, докато накрая не усетих подръпване за ръкава — те искаха да ме сграбчат, да ме задържат, да ме пленят и аз знаех, че не бива да чакам, а да си плюя на петите и да бягам с всички сили, надявайки се, че всички те са безкраки уроди!

— Аз… — изблеях.

— Какво има? — викна приятелят ми.

— Аз…

— Защо се боиш? Виж! Виж тук!

В следващия миг бях хвърлен и блъснат през мрака към още по-плътен мрак, който представляваше маса първо от сенки, а после и от плът. Тълпата се бе скупчила около нечия фигура, която плачеше, ридаеше и скърбеше — звукът на жена, давеща се в тъмнина.

Сред нейните вопли, които затихваха само за да избликнат отново, аз пристъпих по-близо.

И тогава на някой му хрумна да щракне запалка, тъй че малкият, синкав пламък потрепна, озарявайки загърнатото в размъкнат шал същество, тази изтерзана душа.

Вдъхновено от него, друго пламъче блесна в нощта, съскайки пръсна светлина и укрепна. После още едно и още едно — огнени езичета като рой светулки, събрани в кръг, докато чернотата не започна да отстъпва. Шест, дванайсет, двайсет, открояващи гласа, даващи му форма, разголващи терзанието. Колкото повече ставаха светулките, толкова по-остро се извисяваше писъкът, молейки за някакъв невидим подарък, за признание, за внимание, настоявайки да живее, претендирайки за обяснение на своята форма, лице и присъствие.

— Без моите гласове аз съм загубена! — ридаеше той.

Какво? Помислих си. Какво беше това? Звучеше познато! Почти се досещах. Почти знаех. Какво?

— Камбанен звън слиза от небесата, отеква и се носи из полята. През провинциалната тишина, моите гласове! — не спираха воплите.

Какво? Почти ми идваше на езика. О, боже, какво беше това? И тогава откъм далечното море нахлу бурен порив на вятър, напоен с мирис на сол и грохот на гръмотевици.

— Ти! — извиках аз. — Ти!