Рей Бредбъри - Хайде всички да убием Констанс

— Голям приятел, няма що.

Фриц пое напред в мрака. Аз закрачих след него, шарейки с лъча на фенерчето.

— Защо ми помагаш? — попитах запъхтяно.

— Обадих се на Кръмли. Той каза, че щял цял ден да се крие в леглото. Колкото до мен, общуването с малоумни нищожества като теб ми пречиства кръвта и ми ободрява сърцето. Дръж фенера като хората, ще взема да се спъна.

— Не ме изкушавай — завъртях светлия кръг аз.

— Не ми се ще да го признавам — рече Фриц, — но сам съм си виновен. Ти всъщност си десетото ми копеле, от Мари Дреслър 16 16 Мари Дреслър (1868–1934) — американска киноактриса от канадски произход. Тук авторът прави алюзия с нетипичния й за Холивуд външен вид — пълно тяло, грозновата, дори страховита физиономия. — Бел.ред.

Вече бяхме в разредените горни слоеве на атмосферата.

Постепенно достигнахме втория балкон, като междувременно той не спираше да се опива от собствените си ругатни.

— Обясни ми още веднъж — рече, докато катерехме упорито. — Стигаме до върха, а после какво?

— После слизаме също толкова дълбоко, в земните недра. В катакомбите с огледалата. И с имената, изписани по тях.

— Е, хайде почукай — каза най-сетне Фриц.

Аз почуках и вратата на прожекционната се отвори сама, разкривайки мъждивата вътрешност с двата апарата, единият от които бе включен и работеше.

Прокарах лъча на фенерчето по стената и прехапах език.

— Какво? — рече зад гърба ми моят партньор.

— Няма ги! Снимките са изчезнали. Някой ги е свалил.

Продължих да се озъртам поразен. Всички „призраци“ от тъмната стаичка действително се бяха изпарили.

— Мамка му — изругах. — О, боже, започвам да звуча като теб.

— Нищо, синко, нищо — каза доволен Фриц. — Я премести малко светлината!

— Тихо. — Аз пристъпих полека напред, държейки играещия лъч върху силуета, седнал между прожекторите.

Беше бащата на Констанс, разбира се, изправен и студен, положил ръка върху ключа на машината.

А тя работеше на пълни обороти, прекарвайки през ролките и обектива една и съща кратка лента, така че образите се повтаряха отново и отново на всеки десет секунди. Малката вратичка, която им позволяваше да се изстрелят надолу и да изпълнят екрана на киносалона, беше затворена, тъй че те оставаха пленени вътре, миниатюрни, но все пак, ако човек се наведеше и присвиеше очи можеше да различи…

Сали, Доли, Моли, Холи, Гейли, Нели, Роби, Сали, Доли, Моли — и така нататък, до безкрайност.

Огледах стария Ратиган, замръзнал на мястото си, но не можех да преценя дали гримасата му изразява триумф или поражение.

Стената зад него сега бе оголена от своите Сали, Доли и Моли, но който и да ги беше взел, не бе съобразил, че щом види своето „семейство“ отмъкнато, старецът ще слепи тази лента, за да съхрани миналото. Или…

Стомахът ми се сви.

Отново чух гласа на Бети Кели да крещи онова, което Констанс бе крещяла: „Прости ми, прости ми, прости ми.“ И другото, казано от Куикли: „Как да се върна, да се върна, да се върна?“ Да се върне къде? При своето истинско „аз“?

Някой друг ли ти е сторил това? — помислих си, приведен над мъртвеца. Или ти сам си си го причинил?

Белите му като мраморни топчета очи оставаха неподвижни.

Угасих прожектора.

Лицата продължиха да плуват пред ретината ми — танцуващата дъщеря, пеперудата, китайската прелъстителка, хлапето с напъпили гърди.

— Нещастната изгубена душа — промълвих.

— Познаваше ли го? — попита Фриц.

— Не.

— Значи не е нещастна изгубена душа.

— Фриц! Ти изобщо имаш ли сърце?

— Не, поисках да ми го махнат. Сега съм с байпас.

— И как живееш без него?

— Просто съм… — Той ми подаде монокъла си. Аз го нагласих върху окото си и погледнах през него. — Просто съм…

— Един проклет кучи син?

— Именно! Хайде да вървим — добави. — Това място е някаква морга.

— Винаги е било такова — казах аз.

После се обадих на Хенри и му заръчах да се мята веднага на някое такси и да идва в театъра на Грауман.

Слепият Хенри ни чакаше в прохода, водещ към мястото за оркестъра и оттам към скритите в катакомбите гримьорни.

— Не ми казвайте — посрещна ни той.

— Какво, Хенри?

— Снимките от прожекционната горе са изчезнали. Капут, както би казал Фриц на майчиния си език.

— Да ти се връща — измърмори Фриц.

— Хенри, как отгатна?

— Не беше трудно. — Той фиксира незрящите си очи по посока на подземието. — Току-що бях при огледалата. Не ми трябваше светлина, а още по-малко пък бастунче. Просто стигнах на същото място, протегнах ръка и докоснах стъклото. Така се досетих, че и снимките горе трябва да са изчезнали. Опипах поне петнайсет метра огледала. Бяха напълно чисти. Цялото червило е изстъргано. Тъй че… — той кимна по посока на извисяващите се зад гърба ни балкони. — И там всичко е заминало, нали?