Рей Бредбъри - Хайде всички да убием Констанс

— Затова пък други паднаха.

— На бившия й съпруг, на Калифия, на брат й?

— Дълга история.

— А на вас ви предстоят много километри път, преди да си легнете?

— Да.

— Не ставайте като онази луда стара квачка, дето снася такива яйца, на какъвто цвят постелка я насадят. Червено шалче — червени яйца. Синьо килимче — сини. Пурпурно бельо — пурпурни. Това съм аз. Виждате ли този кариран чаршаф?

Чаршафът беше чисто бял и аз му го казах.

— Май имате проблеми със зрението — огледа ме той. — Но затова пък говорите много. Хайде стига, че капнах. Лек път. — И той затвори очи.

— Господине — побутнах го аз.

— Сега съм зает — измърмориха устните му. — Как е името ми? Феджин, Отело, Лир, О’Кейси, Буут, Скрудж. О, да. — И той захърка.

Взех такси обратно до моето малко бунгало на брега. Имах нужда да помисля.

И изведнъж: Бам! По вратата се разнесе удар като от парен чук.

Скочих да отворя, преди да е станала на трески.

Ослепи ме светкавица, блеснала от кръглата леща, напъхана в едно свирепо око.

— Здравей, Едгар Уолъс, негоден проклет кучи син — извика нечий глас.

Отстъпих назад, поразен, че ме нарича с името на Едгар Уолъс, този евтин наемен драскач.

— Здравей, Фриц, копеле недно такова — извиках в отговор.

— Влизай вътре!

— Какво си се сврял тук? — Фриц Уонг нагази върху килима така, сякаш носеше подковани военни обувки. Чукна токове и задържа монокъла си във въздуха, за да ме фокусира по-добре.

— Остаряваш, като гледам — възкликна с облекчение.

— Ти пък си вече стар — не му останах длъжен аз.

— Ще се обиждаме, а?

— Каквото повикало, такова се обадило!

— Я не ми крещи такъв!

— Първо ти престани! Чу ли се как ме нарече?

— Мики Спилейн по-добре ли ти звучи?

— Вън!

— Джон Стайнбек?

— Стига вече, ще ми пукнеш тъпанчетата.

— А така чуваш ли ме? — прошепна той.

— Да, за съжаление.

От гърлото му се разнесе лаещ смях.

— Милото ми копеленце.

— Скъпият ми незаконен татко!

И ние се сграбчихме в желязна прегръдка, разтърсвани от пристъпи на смях.

Фриц Уонг избърса очи.

— Е, след като приключихме с формалностите — избоботи, — как я караш?

— Жив съм още. Ти?

— Едва кретам. Намира ли ти се нещо за освежаване?

Извадих от бирата на Кръмли.

— Каква е тая пикня? — намуси се Фриц. — Нямаш ли вино? Е, какво да се прави… — Отпи и направи кисела гримаса. — Така — настани се той тежко в единственото ми кресло. — Кажи сега, с какво мога да ти помогна?

— Какво те кара да мислиш, че се нуждая от помощ?

— Ти винаги се нуждаеш . Чакай малко! Това не се търпи! — Той изтрополи по верандата в дъжда и след малко се върна с бутилка бургундско вино. Без да обели и дума, го отвори с лъскав сребрист тирбушон, който измъкна някъде от джобовете си.

Аз донесох две стари, но чисти бурканчета от конфитюр. Фриц ги изгледа презрително, докато наливаше.

— 1949-та! Страхотна година. Очаквам бурни овации!

Аз отпих.

— Не го гълтай така! — викна ми той. — Наслади се! Вдъхни аромата, за бога!

Разклатих бурканчето и го помирисах.

— Добро е.

— Добро? Само това ли ще кажеш?

— Нека помисля.

— Какво има да му мислиш , мътните те взели! Пий с носа си! Издишай през ушите!

Той ми показа как, със затворени очи.

Аз направих същото.

— Отлично.

— А сега сядай някъде и мълчи.

— Това е моят дом, Фриц.

— Но в момента не е.

Седнах на пода с гръб, опрян на стената, а той се приведе над мен като Цезар, разглеждащ мравуняк между краката си.

— А сега изплюй камъчето.

Аз го повъргалях в устата си и го изплюх.

Когато свърших, той с нежелание ми доля чашата.

— Не че заслужаваш — измърмори, — но все пак се опита да покажеш уважение към реколтата. — После отпи с благоговение от бурканчето си и продължи: — Никой не може да разреши загадката с Ратиган, освен аз. Или трябваше да кажа освен мен? Млък, не казвай нищо.

Той отвори външната врата към прекрасния, неспирен дъжд.

— Харесваш ли такова време?

— Обожавам го.

— Нещастник! — Фриц намести монокъла си и обгърна брега с дълъг поглед. — Онова там е къщата на Ратиган, нали? И не се е прибирала от седем дни? Да не е умряла? Не, тя може да сее трупове след себе си, но нея самата никога няма да я открият мъртва. Един ден просто ще изчезне и никой няма да знае какво се е случило. А сега искаш ли и аз да изплюя камъчето?

Той разля остатъка от виното, и ми разказа, че в момента е без ангажименти, безработен. Че не е правил филми от две години. Всички го смятали за твърде стар.