Рей Бредбъри - Хайде всички да убием Констанс

— Та аз съм най-младият креватен акробат на три континента! — викна протестиращо. — Сега ми е паднала в ръцете пиесата на Бърнард Шоу за Жана д’Арк . Но как да екранизираш такова невероятно произведение? А в същото време имам и един роман на Жул Верн, без никакви авторски права, който плаче да го направиш на филм, и някакъв малоумен продуцент, който нищо не говори и само краде. Затова ми трябва второразреден писател на научна фантастика — ей такъв като теб, да пипне малко сценария на този шедьовър. Кажи да.

Преди да успея да отговоря, небето се разцепи от светкавица и през поривите на дъжда долетя оглушителен тътен. Когато той се разнесе, Фриц тъкмо излайваше:

— Добре, нает си! Сега , имаш ли още нещо за показване или споделяне?

Аз показах и споделих.

Снимките, изрязани от древните вестници и налепени със скоч по стената над леглото ми. Фриц трябваше да заеме полулегнало положение, за да ги разгледа, ругаейки тихо.

— За човек, разполагащ само с едно око и загубил другото в дуел…

— Дуел? — възкликнах. — Никога не си ми казвал, че…

— Млъкни и прочети имената под снимките на германския циклоп-режисьор.

Аз му ги прочетох.

Фриц ги повтаряше след мен.

— Да, тази я помня — докосна един от избледнелите образи. — И тази също. И ето тази. Ама че галерия си събрал.

— Работил ли си с някои от тях?

— По-скоро съм оправял две или три в един мотел в Санта Барбара. Не че се хваля. Едно нещо или е вярно, или не.

— Знам, Фриц, ти никога не си ме лъгал.

— Лъгал съм те, но ти си бил твърде глупав, за да усетиш. Поли. Моли. Доли. Звучи като някаква глупава тиролска песничка. Но чакай… дали е възможно… Разбира се! — Той се наведе по-близо и примижа, нагласяйки монокъла си. — Толкова ли съм тъп, та да не забележа веднага. Но помежду тях измина време. Години. Тази и тази, и онази там. Да ме вземат мътните!

— Какво, Фриц?

— Те всичките са една и съща актриса, една и съща жена. Различна коса, различна прическа, различен цвят, различен грим. Плътни вежди, тънки вежди, никакви вежди. Тънки устни, сочни устни. Дълги клепки, къси клепки. Женски номера. Една жена ме доближи на Холивуд Булевард миналата седмица и попита: „Помниш ли ме?“ „Не“, отвърнах. „Аз съм еди-коя си.“ Гледам носа й — корекция. Гледам устата й — пластична операция. Веждите? Нови. А освен това свалила петнайсет килограма и се изрусила. Как по дяволите да я позная коя е? Но тези снимки, откъде си ги взел?

— От Маунт Лоу.

— А, от оня смахнат събирач на вестници. Веднъж се качих при него, да търся някакви материали. Отказах се. Не можех да дишам сред тия камари от хартия. Казах му, когато поразчистиш малко тук, обади се! Каква муха й влезе в главата на Констанс да се жени за тоя мухльо, представа си нямам. Само като си помисля, че съм й бил режисьор в три филма, без изобщо да отгатна, че е тя. Тая жена може да скрие топката и на самия дявол!

— Може би причината е, че си бил твърде увлечен да ухажваш Марлене Дитрих?

— Да я ухажвам? Така ли му викат вече? — Фриц нададе лаещ смях и се надигна от ръба на леглото. — Свали тия проклети снимки от стената. Ако ще ти помагам, ще ми трябват.

— Има и още като тях — казах. — В Китайския театър на Грауман, в старата прожекционна…

— При оня вмирисан изкуфеняк ли?

— Не бих го нарекъл така.

— Защо не? При него имаше една липсваща ролка от филма ми „Атлантика“, от киностудия „УФА“. Отидох да си я търся, а той се опита да ме върже в креслото и да ме накара да гледам насила серии от „Рин Тин Тин“. Пусна ме да си ходя идва когато заплаших, че ще се хвърля от балкона. Такива работи.

Той разстла снимките върху леглото и ги загледа свирепо през монокъла си.

— Но казваш, че при него имало още от тези?

— Да — отвърнах.

— Какво ще кажеш да се повозиш в Алфа-Ромео със сто и петдесет километра в час и да стигнеш до „Грауман“ за по-малко от пет минути?

Кръвта се смъкна от лицето ми.

— Знаех си , че ще ти хареса — и Фриц изхвръкна навън под дъжда.

Докато стигна до колата му и падна върху седалката, гумите вече вдигаха пушилка.

— Фенерче, кибрит, лист и молив, в случай, че се наложи да оставим бележка.

Аз проверих по джобовете си.

— Вино — добави Фриц, — в случай, че оня пес горе на скалата не е подсигурил нищо за пиене.

Подадохме си един-два пъти бутилката, докато оглеждахме лавината от тъмни стъпала, водещи нагоре към старата прожекционна.

— Аз ще вървя напред — подсмихна се той. — Не искам да те държа, ако вземеш да падаш.