Пол Ливайн - Излъжи ме два пъти

— Ами ти, синко? — попитах аз. — Опита ли снощи бабината скоросмъртница?

— Не съм ти син — отвърна хлапето небрежно и съвсем отчетливо.

— За наша всеобща радост — добавих аз. Обикновено успявам да надделея в словесни двубои с единайсетгодишни хлапета, макар че не ми се случва много често.

— Кип направо се наду от млечния шейк с манго, дето го беше направила баба ти — каза Чарли. — Излязоха му жълти мустачки.

Кип. Точно така. На два-три пъти бях чул баба да подвиква „Кипърс“, но мислех, че й се привиждат кипариси.

— Mangifera indica, прекрасен плод — продължаваше Чарли. — Макар че има вкус на кръстоска между праскова и ананас, мангото всъщност е роднина на кашуто и, да ме прощавате, на отровния бръшлян. Странно, нали — такава връзка между сладост и отрова.

— Досущ като жените, подир които търчи Джейк от години насам — каза баба. — Ако не броим оная, дето стана съдийка, всичките са библейски блудници с миниполи.

— Non semper ea sunt quae videntur — възрази Чарли. — Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

И той се впусна във философски разсъждения за растенията, животните и хорските съдбини. Аз зяпах хлапето, което продължаваше да се цупи. Накрая му подвикнах дружелюбно:

— Кип, защо не се включиш в риболова? Искаш ли да метнеш на рибките една въдица?

— Мразя риболова — отвърна хлапето.

— Добре де, а не искаш ли да поплуваш? Мога да те бутна зад борда и да повикам акулите.

— Джейк! — обади се баба със строг глас.

— Също като в „Спасителна лодка“ — рече небрежно Кип.

— А? — сепнах се аз.

Кип ме погледна с типичното високомерие на хлапе към възрастен, който изобщо не познава правилата на детските игри.

— Има такъв филм, „Спасителна лодка“. След корабокрушение в лодката няма място за всички. И хвърлят няколко души зад борда, за да оцелеят останалите.

— Звучи ми като пазарлък с прокурора в дело с няколко обвиняеми — казах аз.

— Филмът е заснет по време на Втората световна война — продължи Кип — и представлява алегория на събитията в Европа.

— Алегория — повторих аз с уважение.

— Да, това означава, че можеш да го приемеш не само буквално, но и…

— Знам какво означава, хлапе.

— Джейк, не досаждай на Кипърс — нареди баба, без да откъсва очи от водата. — Филмите са много важни за него.

Аз се обърнах отново към нацупения невръстен мъдрец.

— Бас държа, че знаеш и кой е режисьорът на „Спасителна лодка“.

Русолявото хлапе ми хвърли поредния презрителен поглед.

— Всички знаят, че е Хичкок.

Баба метна въдицата си край валмо плаващи водорасли.

— Кипърс по цял ден само седи и гледа филми по кабела. Понякога ми идва да грабна чифтето и да надупча оная гадна сателитна чиния. — Тя се завъртя и ме изгледа изпод брезентовата шапка. — Надявах се да му създадеш интерес към игрите на чист въздух.

— Нека дойде да ми оплеви задния двор — предложих великодушно аз.

Баба изтегли въдицата и я очисти от полепналите водорасли.

— Не това имах предвид. Може да поиграете футбол. Казах му, че си бил защитник в „Делфините“.

— Проверих дали те има в спортния албум — обади се хлапето.

Аз изсумтях одобрително. Момчетиите много се впечатляват от спортистите.

— Твоята снимка струва само двайсет и седем цента.

— Не думай!

— Това е минимумът — уточни Кип.

— Звучи ми като добра инвестиция — подметна Чарли, без някой да го е питал.

После той се впусна в разсъждения за упадъка на международната търговия с произведения на изкуството поради икономическите проблеми в Япония. Хлапето обаче го прекъсна:

— Повечето филми за футбола са гола вода.

— Гола вода? — повторих аз.

— „Най-дългият двор“ си го биваше. Нали разбираш, Бърт Рейнолдс се представи доста добре. Знаеш ли, че той е играл в отбора на Флоридския университет?

Знаех.

— После му дадоха ролята на защитник в „Герой наполовина“. Леле, че беше скапан! А пък във „Всички за Америка“ Денис Куейд беше толкова кльощав, че изобщо не приличаше на футболист.

И аз така мислех.

— Виж, „Северен Далас четирийсет“ беше приличен филм, макар и малко мрачен — каза Кип. Той като че се позамисли, но от провисналата дълга коса не можах да видя дали е сбръчкал чело. — Давам му три точки. — Хлапакът засенчи очите си с длан и ме огледа. — Знаеш ли, малко приличаш на Ник Нолти.

— Благодаря.

— Само че той е по-хубав.

Отново ме заболя глава.

— Ей, бабо — подвикнах аз. — Носиш ли нещо за обяд, или ще ядем пътниците?