Пол Ливайн - Излъжи ме два пъти

Майка ми изживя последните си пет-шест години сред облак от алкохолни пари в мизерно апартаментче в град Тулса. Макар че коварният съблазните отдавна бе напуснал живота й, тя така и не се прибра във Флорида. Казано с други думи, изобщо не й видях очите, откакто ме подхвърли на баба и напусна завинаги както нашия щат, така и живота ми. Все пак признавам, че за Коледа и рождения ден редовно ми пращаше картички, понякога придружени от няколко долара или отчайващо тясна риза.

Знам, психолозите биха казали, че подсъзнателно се мъча да я отхвърля, но не помня да ми е липсвала, а когато почина през първата ми година в гимназията, не се натъжих кой знае колко. Нали си имах баба. А ето че вече си имах и Кип — син на неизвестната досега, неомъжена сестричка Джанет, която се лекувала в клиника за наркомани нейде край Хюстън, Финикс или Албакърки. А можеше и да е другаде — баба вечно бърка имената на градовете.

— Защо не си на училище? — попитах аз, докато летяхме по тясното шосе покрай съмнителни мотели и сергии за сувенири от раковини.

— Сега е лятна ваканция — отговори Кип и ме огледа съчувствено.

— Знам, не ми обяснявай.

Двамата помълчахме и се загледахме в бялата линия по асфалта. След малко той каза:

— Гледал ли си „Бързи времена на шосето край Риджмънт“?

— Сигурно съм го изтървал.

— Беше су-пер. Шон Пен играеше един тип на име Спиколи, дето си поръчва да му докарат пица.

— Су-пер — съгласих се аз.

Пак млъкнахме. От време на време вятърът отмяташе косата на момчето и аз оглеждах крадешком профила му. Добре де, май наистина забелязвах някаква прилика. Хлапакът имаше по-изящни черти от своя грубоват вуйчо; всъщност в момента изглеждаше толкова крехък, че нещо, заровено дълбоко в общия ни генетичен материал, породи у мен желание да го защитавам. Лошото беше, че почти нямах опит с деца и не знаех откъде да започна.

— Гледал съм „Джунгла пред черната дъска“ — казах аз. — Само че сигурно е било преди твоето време.

— А, гледах го в кинокласиката. Сидни Поатие и Вик Мороу бяха страхотни, а музиката накрая ме изкефи тотално.

— И мен — рекох аз.

Натиснах педала и задминах някакъв форд таурус, чиито пътници бяха намалили скоростта, за да огледат едно ястребово гнездо върху телефонен стълб.

— Песента, която си харесал, се нарича „Рок по часовник“. Изпълняват я Бил Хейли и „Кометите“.

Баба ме беше помолила да науча момчето на разни работи. Нямах представа какви точно. Може би за историята на рокендрола, или как се пробива плътна отбрана. Засега обаче имахме по-важна работа.

— Кип, трябва да ти задам няколко въпроса, за да се подготвя за утрешното заседание.

— Давай.

— Защо го направи?

— Кой казва, че съм го направил? Нали има презумпция за невинност? Ако прокуратурата не успее да докаже обвинението, съдията ще го отхвърли, както направи Пол Уинфийлд в „Невинен до доказване на противното“, когато бяха обявили Харисън Форд за убиец.

Повечето клиенти, които се мъчат да ми дават акъл, са опознали правото зад решетките. Сега пък някакъв си хлапак искаше да ме учи на юридически тънкости от старите филми.

— Слушай, Кип, аз съм твой адвокат, тъй че казвай цялата истина и недей да се правиш на хитър. Разбра ли?

— Ти добър адвокат ли си, или тъпанар като Джо Пеши в „Моят братовчед Вини“?

Отляво слънцето залязваше над гъсталака от блатна трева. Три чапли кръжаха над плитчините, търсейки нещичко за вечеря. Натиснах педала, за да задмина един джип, който влачеше каравана с моторница върху покрива. После казах:

— Баба ми даде да прочета документите, тъй че знам в какво те обвиняват ченгетата. Сигурно наистина си нашарил стената, щом са те хванали със синя боя по ръцете, а един свидетел е видял как мяташ спрея във витрината. Ако това не ти стига, направил си и самопризнания пред полицая.

— Той не ми прочете правата. Поне да беше направил като Мел Гибсън, дето в „Смъртоносно оръжие 3“ най-напред халоса лошия по главата, а после рече: „Имаш правото да мълчиш“.

— Да, ама пред съда ще каже, че ти ги е прочел. Винаги така правят. Освен това има улики и свидетелски показания, тъй че самопризнанието става излишно. Затова, мой човек, казвай какви си ги надробил.

— Ама какво толкова? В „Пакостник 182“ Тимоти Хътън изрази протест по същия начин. Оттам ми хрумна идеята.

Натиснах спирачката, старата ми кола изпъшка жално и спря край канавката, пълна с дъждовна вода, плевели, а навярно и алигатори. Бяхме на юг от моста „Кард Саунд“ и колите отминаваха бавно край нас — всички шофьори зяпаха как ято жерави бавно се спуска над блатото.