Пол Ливайн - Излъжи ме два пъти

— Също като в „Зелената пустош“… — не пропусна да се изфука Кип.

— Бабо, как му се изключва звукът на това чудо?

— … най-новият филм на Едуард Робинсън — довърши хлапето и най-сетне се усмихна.

Отново бяхме в бабиния дом на остров Исламорада, откъм Мексиканския залив. Някога и аз бях живял в тази стара къща със стени от кедрови дъски, тенекиен покрив, бъчви под водосточните тръби и стабилна дървена веранда с люлка, навес и люлеещ се стол. Чарли дремеше на верандата, хлапето гледаше телевизия в хола, а аз правех компания на баба в кухнята. Тя изстискваше лимонов сок върху филето от прясна риба.

— Какво ти е, Джейк. Откакто дойде тук, не те свърта на едно място.

— Нищо ми няма.

— Аха…

Отвън над залива се трупаха тумбести сиви облаци. Температурата спадаше и из въздуха се носеше мирис на дъжд.

— Бабо, мислиш ли, че съм сладкодумен измамник?

— Не си сладкодумен — отвърна тя, доказвайки още веднъж, че сарказмът е наш семеен талант.

Баба поръси филето с брашно и сипа олио в тигана. Тя беше от старата школа и не можеше да понася задушена риба.

— Пак ли ти е скапано на душата? — попита тя.

— Не съвсем. — Взех резенче лимон, засмуках го и веднага се просълзих. — Помниш ли Баросо Шушумигата?

— Едно дебело момче, дето продава чужди вещи.

— Същият.

— Виж, той наистина е сладкодумен.

— Тия дни го отървах от обвинение в измама и сега… нали знаеш, взех да се чудя какво представлявам всъщност.

Вятърът се засили и палмовите вейки заплющяха по стените на къщата. Откъм покрива долетяха звънките удари на дъждовни капки. Някога заспивах под техния шум в стаичката вдясно от коридора.

— Не си сторил нещо непочтено, нали? — попита баба.

Аз поклатих глава.

— Просто си свърших работата.

— Какъв е проблемът тогава? Ти си адвокат, значи помагаш на онзи, който те е наел. Не можеш да вършиш работата на съдията и заседателите.

— Знам. И аз си повтарям същото, но звучи като измислено оправдание за работата ми, която, нека си го кажем открито, не носи никаква полза на обществото.

Тя пусна едно от филетата в кипящото олио.

— Полза на обществото, а? Ти ли си същият онзи Джейкъб Ласитър, дето бягаше от училище, за да лови жаби в Евърглейдс? Ти ли си онова хлапе, дето беше готово на всичко, само и само да не учи за матура?

— Недей така, бабо. Вече съм голям човек.

Тя ме изгледа скептично.

— Това да не е някаква женска история?

— Какво искаш да кажеш? — рекох аз. И най-тъпият свидетел знае, че понякога е добре да отговориш на въпроса с въпрос.

— По принцип мъжете рядко задълбават в постъпките си, ако някой не ги критикува. Доколкото знам, единствените хора, на чието мнение дължиш, сме аз и Чарли, но ние си те обичаме каквото и да направиш. Значи трябва да е замесена жена.

— Сега пък се правиш на психолог.

Това е друг съдебен трик — да отклониш противника от опасната тема.

— Добре де, щом не ти се говори…

Баба не довърши и се приведе над печката. Когато филетата станаха златисти, тя ги извади от тигана, прецеди олиото и сипа в него малко брашно, лимонов сок, доматена салца, чесън, пипер, мащерка, чер пипер и щипка сол. Отвън над залива припламваха светкавици и пороят се сипеше косо над плажа.

— Е, дано поне онзи нехранимайко да ти е платил.

— Нали ми знаеш принципа, бабо. Плащането в аванс.

— Тъй ли?

Без да обръщам внимание на съмнението в гласа й, аз продължих:

— Ако не вземеш парите в аванс и загубиш, няма да видиш и пукнат цент. Клиентът казва: „Каква полза от теб? Можеха да си ме осъдят и без адвокат“. А ако спечелиш, казва: „Какво толкова си направил? Аз бях невинен“.

— Значи взе парите в аванс, така ли?

— Не съвсем — признах аз.

— А после?

— Донякъде.

— Дано да не си приел чек от онзи мошеник. Той използва имена на банки, дето са фалирали още през двайсет и девета година.

— Не беше чек.

— В брой значи? Да не е излязло, че банкнотите са с еднакви номера?

— Не беше и в брой.

— Какво ти е дал тогава?

— Акции.

— Какво?

— Шушумигата ми даде сто акции от корпорация „Съкровищница на Скалистите планини“. Регистрирана е в Колорадо и има разрешително за финансови операции във Флорида.

Баба ме гледаше тъй, сякаш се питаше дали не е отгледала идиот.

— И какво те кара да мислиш, че тая корпорация не е поредната пирамида? — попита тя.

— Сигурно това, че Шушумигата е неин основател, президент и единствен управител.

— И ти е пробутал акциите вместо хонорар?