Пол Ливайн - Излъжи ме два пъти

Ха така! Какво им става напоследък на всички, та се заяждат с мен? Последвах примера на хлапето и се нацупих.

Чарли захапи изгасналата си лула, изчаквайки да приключим семейната разправия. Двайсет и пет години беше работил като областен съдебен лекар, а след пенсията интересите му се прехвърлиха от труповете буквално към всички нормални области на човешкото познание, та дори и към някои ненормални. Доктор Ригс беше нисък, кривокрак, брадат и бузест, с лъскави кафяви очи зад очилата, които висяха малко накриво, вероятно защото на едната им дръжка имаше рибарска кукичка вместо винтче. Беше облечен с рязани панталони от зелен док, армейска тениска в маскировъчен цвят и каскетче с емблемата на някакъв спортен отбор.

— Стига бе, Чарли — рекох аз. — Само се шегувах. Каква е тая история?

Чарли ми хвърли поглед през рамо.

— Поуката в нея идва още от Хораций, който е казал: „Ira furor brevis est“.

— Да, Хораций знае как да подбира думите — съгласих се аз.

— „Гневът е краткотрайна лудост“ — преведе Чарли. — Между двама биолози в една изследователска лаборатория имало жестоко съперничество и когато единият получил държавна субсидия, а другият не, професионалната завист се превърнала в…

— Отровен спрей против хрема — подхвърлих аз, като забих пръта в дъното и безшумно тласнах лодката напред из плитчините.

— Точно така. Единият биолог инжектирал бета-пропиолактон в спрея, с който другият си лекувал синузита. Лекарството е много ефикасно за стерилизиране на органи преди трансплантация, но не бих посъветвал никого да го гълта. В старата морга цял ден правихме тестове, преди да разберем с какво си имаме работа. Помниш ли старата морга, Джейк?

— Как да не я помня. Беше преди кметството да построи онази сегашна чудесия на Боб Хоуп Роуд.

Не преувеличавах. Днес нещастните жертви на престрелки или бой с ножове — повечето от които бяха живели в мизерия и нищета — прекарваха подир смъртта си няколко дни във великолепна тухлена сграда с всички удобства на един приличен хотел.

— Хайде, Чарли, казвай за спрея — подканих го аз. — Успя ли онзи тип да убие съперника си?

— Не, Dei gratia, тоест слава богу. Химикалите в спрея промениха свойствата на бета-пропиолактона. Адски лютеше, но не предизвика трайни увреждания. Междувременно виновникът изпадна в психическа криза и вместо присъда го пратиха на лечение.

— Тази история ми хареса — каза баба. — Поне веднъж никого да не убият и всичко свършва както се полага.

— Сигурно я е измислил — обадих се аз.

Доктор Ригс изсумтя презрително, после метна въдицата и се впусна в подробно и цветисто описание на метода за определяне времето на смъртта според растежа на червеите в трупа. Изглежда, от тая история баба ми огладня, защото измъкна от торбата парче сушено пилешко по ямайски.

Напоследък не се срещам с баба толкова често, колкото някога. Огледах я — костелива старица с бежови шорти, брезентова шапка и тениска с надпис „Изяж ги сурови“ (последното е девиз на едно ресторантче за стриди в Кий Уест). Загорелите й крака бяха придобили цвета и здравината на махагон. Докато слушаше безконечните истории на Чарли Ригс, баба примигваше срещу утринното слънце, оглеждаше водата и ме насочваше с въдицата натам, накъдето я влечеше инстинктът или слабото старческо зрение. Тя отново размаха пръта, навъси се и остави кордата да се влачи из спокойната вода.

— Сеното се слага там, където ще го намерят козите. Джейк, виждаш ли някоя рибка да размахва опашка?

— Виждам само червени кръгове, бабо — отвърнах аз.

— Снощи май прекалихме с бабиното ти уиски — уведоми ме Чарли, сякаш не бях присъствал. — До довечера всички ще ослепеем.

Баба Ласитър всъщност не ми беше истинска баба, а просто роднина по бащина линия. Трета братовчедка, пралеля или нещо такова. Тя ме отгледа, след като баща ми, рибар от Кий Уест, загина в кръчмарска свада, а майка ми замина за Оклахома с някакъв дървеняк. Наричах я „бабо“ както всички нейни познати. Е, почти всички. Веднъж в една кръчма някакъв моряк я нарече „дърт скункс“ заради самотния бял кичур в черната й коса. Само че не успя да повтори — един удар с харпун през глезена го накара да забрави прякора веднъж завинаги.

Чарли разправяше как мирисът на разложение привличал мухите месарки. Било направо като покана да дойдат и да колонизират трупа. Баба продължаваше да дъвче парчето сушено пилешко и пиеше бира. Аз размахвах пръта, наблюдавах за риба и от време на време се озъртах към русолявото хлапе, което бе довела баба. Тя много обича да храни улични котки и малки момченца.