Мерием Йолач - Разкриваща пътища. Част 1

На следващия ден вечерта кацнах в Истанбул и веднага изпратих смс на Сулейман, че съм кацнала. «Излез от летището, ще те взема на изхода», – беше отговорът. Като натоварих бавно двата куфара с белгийските подаръци на количката, облечена в своето ново червено трикотажно палтенце се насочих към изхода на международните полети. Излязох, всички посрещачи-турци без изключение ме изяждаха с очи. Сулейман не беше сред тях. Помислих си, че ще си взема такси и се насочих към изхода. На изхода от летището към мен подскочи Сулейман и взе моя багаж. Той беше много разтревожен и много напрегнат, и причината за това със сигурност не бях аз. Струваше ми се, че появата ми само усложняваше положението. Попитах го радостно: «Как си?» Сулейман тъжно мълчеше, разстроен или от това, че не успя да ме посрещне навреме, или от нещо лично. Седнахме в колата. И веднага като се отдалечихме от летището разбрах че трябва някак да спасявам положението, затова направо на пътя го помолих: «Спри, ако обичаш, колата». Той се стресна и рязко обърна глава към мен, но без да каже нито дума спря. «Не се ли радваш да ме видиш, Сулейман?» – го попитах. «Радвам се, какво искаш още?» – той сведе поглед с някаква вътреша болка. Не разбирах какво се случва, но бях неумолима. «Тогава ме целуни така както първия път, в Саравево», – помолих го аз. Сулейман ме придърпа и ме целуна. Вътрешно ликувах. Но разбирах, че всичко върви наопаки, и не знаех как да го поправя. Не умеех тогава просто и с лекота да отпускам ситуацията. Исках всичко и веднага. И най-вече исках да завладея тялото му, за което изобщо не бях права. И с това точно губех всяка една секунда. Ние отново потеглихме по пътя. «Необходимо ми е още сега някъде да сменя евро на турски лири», – подпитах внимателно. Сулейман мълчаливо спря някъде по пътя, взе еврата и след три минути се върна с лири, подаде ми пачка банкноти.

В тази злополучна вечер така и не отидохме да пием чай у дома. Аз си взех куфарите и отидох да се уговарям с наемодателя си, който ме чакаше да пристигна. Сулейман по-черен от облак замина, дори без да се сбогува с мен. Аз само гадаех какво и защо се случва между нас не както трябва. Защо ние не можехме да се срещнем? Защо след нашата среща, за която мисля че съм мечтала цял живот, ние не можехме нормално по човешки да общуваме. Цялата истина от битието щеше да си се разкрие две години по-късно, когато с два шамана от Русия ние щяхме да работим над свалянето на огледалната защита и тогава щеше да настъпи жестоката битка и проверката за издържливост и вярност към целта. А засега бях само момиченце, нежно цветенце, което цял месец беше заето с търсето на ново жилище в Истанбул, защото старото със сигурност не ме устройваше. Оформяйки бързо договора за покупко-продажба, за една вечер по щастлива случайност заплащайки необходимата сума и за депозит и за залог, аз се настаних в нова просторна квартира в азиатската част на Истанбул. Не можех да се нарадвам. И веднага изпратих съобщение в чата на Сулейман: «Много ми липсваш». И заедно с това изпратих и своята локация. Струваше ми се, че не бяхме се виждали цяла вечност. Цял месец бях заета да оглеждам за ново жилище. И ето че, когато за една вечер се преместих и се настаних в новата си резиденция с басейн, аз с почувствах едновременно щастлива и самотна без Сулейман. Изведнъж долетя отговор от него: «Да дойда ли?»

«Да», – му отговорих. Успях дори да сваря борщ, за който Сулейман винаги ме беше молил да приготвя, но така досега и не беше опитал. Аз просто пеех, танцувайки до печката. Чу се звъненето на телефона: «Здравей, посрещни ме до болницата на кръстовището след 15 минути, не знам накъде да продължа да карам. Ще те взема от там и ще ми покажеш пътя». «Добре», – бързо се приготвих и излязох да посрещна Сулейман. Този път просто по тениска и дънки, наметнала якето на раменете си заради вятъра. Видях неговия бял Мерцедес отдалече. Той стря. «Здравей!» – седнах в колата. При всяка наша среща нещо се свиваше вътре в мен и някакъв страх от загуба неочаквано се прокрадваше. Не умеех тогава да отпускам свободно нашата любов. Пристигнахме до резиденцията и паркирахме. Качвайки се на петия етаж и влизайки в апартамента, Сулайман както винаги огледа намръщено и помириса всичко, дръпна щората и удовлетворено обходи с поглед гледката от прозореца. Аз влязох след него, затворих врата и започнах да приготвям турско кафе. Като го разлях в чашки, се доближих до дивана, където вече беше се настанил Сулайман и му подадох кафето. «Какво е това?» – подозрително попита Сулейман. «Турско кафе», – усмихнах се аз. «Сулейман, искам да си поговорим», – чувствах, че разговорът няма да е от лесните. «Какво искаш да ми кажеш, Мария? Говори». «Изморих се от това, което се случва между нас, и много ми е болно, когато ти без никакви обяснения изчезваш неочаквано». Сулейман тежко въздъхна. «Бих искала да знам какво означава всичко това?» – попитах аз. «Мога да ти кажа само, че тази жена, която издържи тази година с мен, ще бъде щедро възнаградена». «Ела с мен», – Сулейман отстави кафето на масата, хвана ме за ръката със своята голяма гореща ръка и ме заведе в спалнята. «Кажи ми, че ти липсвах», – помоли ме Сулейман. «Не си ми липсвал», – лукаво се пошегувах аз. «Лъжкиня», – той ме целуваше цялата, събличайки ме бавно. «Кажи, че ти цялата си моя», – той беше неудържим.