Мерием Йолач - Разкриваща пътища. Част 1

Среща в Сараево

Върнах се в Истанбул след седмица, на 14-ти януари. И както обикновено изпратих на Сулейман във вайбър своето местоположение.

«Аз съм в Босна, ще бъда в Сараево още 4—5 дена, ела при мен. Аз ще платя билета ти. Обратно в Истанбул ще се върнем заедно», – отговори ми той. Утре е петък. Помислих си, че мога да преместя няколко срещи за понеделник и да прекарам почивните дни в Босна и Херцеговина, където още никога не бях ходила.

Така че, когато изпратих съобщение на Сулейман с детайлите на билета Истанбул-Сараево, получих отговор: «Добре, утре сутринта в 11:00 ще те посрещна на летището».

Сутринта седях в салона на бизнес-класата, размишлявайки над това, защо сега летя за Босна, а не съм на масата за преговори в Истанбул. Две минути преди полета получих смс: «Не идвай, спешно трябва да се върна в Истанбул днес».

«И аз какво сега, да изскоча от самолета в движение ли? Вече бяхме закопчали коланите», – весел обрат на събитията.

«Пристигна ли?»

Нищо не отговорих на съобщението на Сулейман, което пристигна, когато кацнах в Босна. На летището в Сараево ме посрещна възрастен мъж с голяма табела «МАРИЯ», това беше чичото на Сулейман. Той ме закара с черното си БМВ в хотел «Европа». Приятна боснийка взе моя паспорт: «Мис Мария, за Вас е запазена стая на третия етаж. Ето Вашия ключ. Приятен престой».

Получих обаждане още докато стоях на рецепцията в хотела. «Здравей, пристигна ли? Извинявай, че не можах сам да те посрещна. Моят чичо ще те закара в „Европа“, там ще си починеш от пътя. Когато си готова, ще те чакам в Търговския център на Сараево».

«Аз вече съм в „Европа“, по-късно ще се срещнем».

Преоблякох се и тръгнах да разглеждам историческия център на Сараево. Чувствах, че тук е скрито нещо такова, което ще ми помогне да намеря отговор на въпроса за тези очи, които видях на нашата първа среща със Сюлейман и по-точно тази изпепеляваща душевна болка, която изкачаше от тези очи и караща го да помита буквално всичко, оставяйки след себе си изпепелена пустиня.

Разходих се по тихите зимни улички. Независимо от това, че беше месец януари, денят беше слънчев. Не забелязах как стигнах до огромния шестетажен търговски център. Влязох вътре. Изобилие от съвременни марки и реклама за новогодишни отстъпки бяха на всяка витрина. Качих се на четвъртия етаж с ескалатора интуитивно. Там веднага видях голяма табелка с надпис PlayLand, позната ми още от Истанбул. Аха! Значи, и в Сараево нашият мачо е успял да отвори такъв чудесен игрови център за деца. Доближих се до администратора на рецепцията. «Бихте ли могли да се обадите на господин Сулейман и да съобщите, че Мария е тук». Дали заради изненадата или заради моя странен босненски с руски акцент, момчето опули очи, но бързо започна да набира някакъв номер. И след няколко секунди посочи с ръка към горния етаж над ескалатора. Обърнах се. Един етаж по-нагоре стоеше Сулейман, усмихващ се и махащ ми с две ръце. Благодарих на администратора за оказаната услуга и се устремих към моето щастие…

Сулейман тичаше към мен. Ескалаторът не работеше. Без да бързам започна да се качвам към него. Най-накрая се срещнахме. «Ако вървях с такава скорост, като теб, досега отдавна да бях фалирал, Мария! Вече 40 минути те търся тук!» – той ме огледа от главата до петите. Усмихнах се. Той ме придружи до своя офис, сложи ме да седна на едно диванче, а самият той седна на бюрото, на което имаше няколко лаптопа. «От своята жена искам да получавам съобщения, които ще ме радват всеки ден, а не това, което ми изпрати вчера». Спомних си, че вчера се поинтересувах защо двата телефонни номера, които ми дадоха, са регистрирани на негово име. Явно е бил ядосан и ми написа да не идвам, когато вече бях в самолета. Сулейман много добре знаеше кога излита самолета.

«Аз бих искал, моята жена добре да ме храни, да се грижи добре за дома ни, и да ме удовлетворява в леглото като жена». Сулейман говореше а мен.

Имах такова чувство, че аз, кандидатът на науките, съм попаднала на урок по семейни отношения. Аз мълчаливо разглеждах картината на стената пред мен. «Приближи се до мен», – неочаквано повелително изкомандва Сулейман, показвайки ми с ръка да седна на коленете му. От него излизаше толкова сила и власт, че аз не можех да си правя оглушки. Смутено се приближих и седнах в скута му, той започна да ме гали по косата с едната ръка, като с другата нежно ме придържаше за талията. Така галят любимо котенце, ми мина през ума. Рязко станах. Сулейман се разсмя. «Целуни ме», – той не махаше ръката си от талията ми. С другата ръка вдигна брадичката ми, аз бях с една глава по-ниска от него. Гледаше ме в очите без да откъсва погледа си, очаквайки кога ще изпълня заповедта му. «Небесно сини очи», – произнесе той, сякаш пиеше вода от тях и не можеше да се напие. Започнах жадно да го целувам, исках вече да е без дрехи… Толкова горещо като огън беше неговото тяло, че не можех да се удържа да не разкопчая горните копчета на ризата му «По-късно», – произнесе властно той, като сложи своята гореща голяма длан върху моята ръка. Аз отдръпнах ръката си и изскочих навън от офиса му тичайки «Нали ти казах, че ще си я взема», – извика той, смеейки се, за онази целувка, която не получи от мен в Истанбул. Той ме догони толкова набързо, в движение закопчавайки своето яке. «Сега ще обядваме», – и вече успя да ме набута в някакво ресторантче един етаж по-надолу, като ме сложи на кожения диван, нещо извика на сервитьора е след няколко минути ни донесоха пресни кебапи със зеленчуци и горещ хляб. Айранът в Сараево беше също толкова вкусен като и в Истанбул. «Яж», – завивайки кебапа в лаваш, Сулейман ми протегна парче, а аз извъртях глава. Той ме плясна по бедрото. «Трябва да ядеш, много си слаба». Засмях се, като си помислих, че исках да смъкна някой-друг килограм. По време на обяда към нас се присъедини висок млад човек на около тридесет години в тъмно вълнено палто. Той се доближи до масата и покорно зачака. В ръката му имаше плик, както се оказа по-късно, с голяма сума пари. «Седни!» – заповяда му Сулейман. «Това е мой братовчед», – Сулейман ми представи младежа, на когото заповяда да си вземе три банкноти за себе си, а останалите да сложи в банковата сметка. Момчето се подчини, пожела ни приятен апетит и изчезна. Ние се наобядвахме «Хайде да отидем да пием чай». Излязохме от ресторанта и седнахме в някакво друго кафе, където беше пълно със сладки лакомства. «Какво искаш?» – попита Сулейман. «Баклава» – радостно отговорих аз, честно казано малко смутена от нашия обяд. От десерта трябваше целомъдрено да се откажа, но някъде вътре в мен се беше настанила същност, която не можеше да противостои на Сулейман и неговите заповеди.