Мерием Йолач - Разкриваща пътища. Част 1

Прекрасно!

Аз се усмихвах, разбирайки, че да се реализира това, за което говори прекрасната Ирина, няма да е така лесно, както можеше да е преди да свалят руския самолет.

Настъпи Новата 2016 година. Аз я посрещнах заедно със своите турски приятели. Но на 3-ти януари нещо започнах да тъгувам. А сутринта на 4-ти нечаквано се обади Сулейман. Блокировката на неговите номера се оказа, че не работи. Той ми звънеше от скрит номер отново. Аз се усмихвах.

Цяла седмица бях болна от грип и с температура 38 градуса никъде неможех да тръгвам. «Сам ще дойда при теб. Какво има около теб?» А до мен се оказа, че се намира един от скъпите ресторанти в Истанбул – Сахан. «Слез долу, аз ще те взема», – този кадифен глас никога нямаше да забравя.

При подписването на партньорския договор за намеренията ни в китайския ресторант на 33-ия етажа на Шард, най-високата сграда в Лондон през март 2015 година, си пожелах нещо като го написах върху вълшебно листче и го закачих на дървото на желанията в центъра на ресторанта. То се изпълни едва след година, когато бях готова за съдбоносната среща.

Сулейман дойде да ме вземе със своя бял Мерцедес почти от къщи. Аз излязох облечена с бяло пухкаво яке, замотана с топъл шал и с шапка почти до очите. Такова едно болно чудо със сополи и температура. Той отвори вратата, «Сядай», – отиваме да пием чай с мед. «Ти не си такъв зъл, като по телефона, Сулейман», – разсмях се аз, сядайки в автомобила. Красивият спортен висок мъж, с рижави коси и брада, ми се усмихваше със своите кафяви палави очи. Енергетиката, която той излъчваше, беше просто бомба със закъснител. Той ще осемени всичко, което е наоколо. Десетки бизнеси, нови проекти като гъби се разрастваха във всяка страна, където той отиваше. И ето ме мен… със сополи, температура и червени от грипа очи.

Ние стигнахме до кафе Diğerman за половин минута, излязохме от колата. «Всичко това са мухи, просто ненужни мухи…", – каза Сулейман, обхващайки с поглед насъбраната публика. Не разбрах репликата му. Влязохме в сградата и седнахме на най-вътрешната маса, където нямаше никой. Беше тихо, и никой не можеше да ни притесни. Виждаше се, че Сулейман е нервен. Помислих си, че може да е заради проблеми в бизнеса. Иначе, такъв мъж нямаше как да се притеснява за друго. Той веднага запали цигара. Аз си поръчах любимото турско кафе, а той – чай. По време на разговора през цялото време се смеех. Беше му ясно, че лесният секс с мен е недостъпен. А за дълго опознаване един на друг той нямаше никога време, и затова на 45 години той не беше женен и беше без деца. Независимо от това, че Сулейман през цялото време се шегуваше, неговите очи излъчваха толкова болка, дълбока болка… че аз неволно се поинтересувах от неговото минало и живота, който е живял преди нашата среща.

Ние приключихме вечерята, станахме. Докато излизахме, Сулейман рязко спря, а аз неочаквано се блъснах в него, той ме придърпа към себе си, със своето теме стигах до носа му, и той помириса моите коси така дълбоко, сякаш искаше да ме почувства цялата. Аз се освободих от ръцете му и преминах напред към изхода. «Почувства ли аромата на истинска жена?» – засмях се аз. Сулейман си премълча. «Да…. Ти си моя», – със закъснение отговори той. Седнахме в колата и след две минути бяхме пред входа на моята резиденция. Благодарих на Сулейман за вечерта и се каних да изляза. «Целуни ме», – властно ми заповяда той. Разсмях се. Наклоних глава, а той изведнъж се обърна към мен и ме целуна сам, но тъй като аз почти излизах от колата, успя да улучи само бузата ми, а не устните.

Е, какво толкова. Добре. Оздравях още сутринта. Температурата беше 36.6. Аз отново бях във фитнеса, после в басейна.

«Къде си?» – получих неочакван смс по обяд. Аз пътувах за летището, полет Истанбул-Брюксел. Много ми домъчня за родителите. Реших да ги поздравя за Нова година със своето пристигане на 5-ти януари. «Аз пътувам към летището, моят полет е за Брюксел в 18:00 от Ататюрк. Мама не се чувства много добре и искам да я видя».

«Съобщи ми, ако ти е необходима някаква помощ. Ще направя всичко».

Заминах за Брюксел, без да отговоря нищо на Сулейман.

Когато кацнах в Brussels International airport, получих съобщение: «Кога ще се върнеш в Истанбул?»

Не отговорих. Нещо не ми се искаше повече да се срещам с него. Толкова болка и скръб видях в очите му на срещата ни, че не можех дълго да издържам неговия пронизващ поглед. Той проникваше в мен чак до костите, сякаш сканираше цялата моя същност, сякаш стоях пред него разсъблечена. Струваше ми се, че Сулейман ме прочиташе цялата, предусещайки всяка моя следваща мисъл, сякаш беше с мен.