Мерием Йолач - Разкриваща пътища. Част 1

«Добре».

«Ти така и не ми отговори, дали си готова да станеш моя жена?» – ме попита Мехмет, когато тръгвах от ресторанта, затваряйки вратата на автомобила. Аз се разсмях. Той си тръгна с такси в друга посока.

Очакваше се едно интересно пътуване. Истанбул ме прие великодушно. Влюбих се веднага и безумно. В тези старинни улички в центъра, в главната джамия на града, в Сулеймание, в Египетския базар, в тези гласове, с които пееше града от сутрин до сутрин. Но най-важното бяха хората – такъв народ не бях срещала никога. Усещането, че съм си у дома, че винаги ще имам пълна подкрепа, защита и безопасност, и сякаш съм в лоното на майката, не ме напускаше дори след военния преврат в Турция, който стана на 15-ти юли 2016 година.

Четири дена след срещата с нашия Генерален консул на РФ в Истанбул, обсъждайки всички детайли на проекта, се върнах в Лондон. Беше ноември 2014 година. Веднага усетих вътрешен студ, студ от града, от хората, от заобикалящата ме атмосфера. Сулейман ми се ядосваше, че не се срещнахме в Истанбул, докато бях там. А аз мислех за това, че съм готова да се преместя в Истанбул след 3—4 месеца. Не по-рано, трябваше да завършавсички лодонски дела. И ето че през февруари 2015 година аз отново съм в Истанбул, ние стартираме проекта, и вече през април получавам турска регистрация само за три дена. При такава фантастична подкрепа нямаше и съмнение, че за два дена, събирайки всичките си вещи, ще се преместя от центъра на Лондон в бизнес района на Истанбул – Левент. Веднага усетих промяната. Като принцеса се оказах в приказка. Плувах в басейна с морска вода в района на Шишли. И излизайки от басейна си помислих, че щом като вече съм тук на постоянно основание, то може би е дошло време да се срещна със Сулейман. Изпратих му своето местонахождение от Антхил резиденцията в Шишли в Истанбул. Часът беше 21:45. «Чакам те тук», – изпрати ми своята локация Сулейман. Това беше другата страна на Истанбул, през Босфорския пролив, азиатската страна и почти до второто летище Sabiha Gökcen, някаква си Ekinci Residence. Бог знае, кога ще стигна там. Може би, чак на сутринта. «Не, много е късно и далече».

«Вземи си такси, аз ще го платя, искам да те видя веднага. Когато си до Виа порт, обади ми се, ще те взема от там».

«Не, няма да тръгна, приятна нощ».

В 8 сутринта ме събуди звъненето на телефона. Скрит номер. И турската напориста реч ме вдигна от леглото за миг, като студен душ. Някакъв крещящ на турски глас ме изкара от равновесие. Тогава не разбирах нито дума на турски. Както стана ясно по-късно, това беше чиста турска псувня. Сулейман ми се караше, че за втори път, бидейки в Истанбул, отказвам да се срещна с него. Но защо трябваше да го правя през нощта и задължително да пътувам в дън земя, аз не можех да разбера…

Ние не се срещнахме. За втори път блокирах и двата му телефонни номера. Не обичам нахалници.

Почти година в Истанбул ние подготвяхме проекта за откриването на руски институт в Турция на базата на руското отделение на един от престижните вузове в страната. Но настъпи декември 2015 година, и сваленият руски самолет замрази всички наши проекти в Турската република за близките десет месеца. Мислих си, че можем да направим нещата така, че да не се потапяме в общо противопоставяне между страните и се обадих на своята прекрасна Ирина, екс-президента на нашия Фонд и негов основател.

«Здравейте, Ирина Владимировна! Нужен ми е нов проект. Нещо такова, с помощта на което да можем по-късно да издърпаме и нашия руско-турски институт…»

«Мило мое момиче! Открий изложба на наши картини в Турция, само че я наречи „Едно сърце за две страни“, и готово. Добави фотографии на ваши професионални фотографи от руско-турско говорещи семейства, които в Турция са много. И вуала! Това ще е твоята целева аудитория, бъдещите студенти на руския институт в Турция», – провъзгласи прекрасната Ирина. «Кой изобщо тук би ни слушал и правил снимки на руските семейства! И кой изобщо ще позволи да изнесем картините на наши художници от Русия в Турция!»

«Щом като го искаш, значи всичко ще бъде така, както го искаш!»

«Едно сърце за две страни» – това е изложба на картини, чиято цел е отразяването на реалния живот на семейства от различни националности. Тази изложба ще покаже на нашето общество, че там където едно сърце е от две страни, на дете, чиито родители са представители на различни страни и националности, няма място за вражда, война и насилие. И там, където живее любовта, е възможен само хармоничен съюз, насочен към благото и миротворчеството на неговите участници. В семейство, където детето обича еднакво и татко и мама, е невъзможна война, вражда или разногласия, та нали там, където живее любовта, се възцарява спокойствие и взаимно разбиране».