Мерием Йолач - Разкриваща пътища. Част 1

Ние излязохме от ресторанта, бързо се качихме в асансьора и в стаята отново правихме любов. Сулейман беше неутомим. Аз никак не можех да му се наситя, постоянно ми беше малко. Струваше ми се, че някъде в предишен живот съм загубила с него част от моята душа. И в този живот в търсенето на Него, преминавайки през различни страни, най-накрая като го срещнах, не можех никак да наситя своята жадна същност, на която все и беше малко… Тя искаше да го завладее целия. Но тялото беше против подобен съюз, Много по-важен беше духовният съюз. За такъв обрат на събитията аз не бях още готова. Но това, което беше намислил и приготвил Създателят за мен, беше извън всякакви очаквания…

Сулейман стана от леглото. «Ти би ли искала утре да се присъединиш към моята бизнес-вечеря с партньори в Истанбул?» – попита ме той. Аз му отговорих, че не съм против да се запозная с неговите партньори и му намигнах. Той набра някакъв номер, запази масичка в ресторанта за 8 човека, назова нашите фамилии като така посочи, че няма да бъде сам. Той се приближи към мен и властно ме целуна… «Бих искал да гледам баскетболен мач», – той нарече някакви отбори, които не бях чувала изобщо. «Ела при мен», – той ме издърпа след себе си на леглото и включи телевизора. Сложи моите ръце на раменете си: харесваше му как масажирам шията му.

Най-накрая след баскетболния мач, легнахме да спим. Рано сутринта беше нашият полет обратно за Истанбул. Аз станах рано сутринта като се страхувах да не събудя Сулейман след безсънната нощ, цяла нощ се въртеше. Борех се с желанието ми вътре в мен, но минах директно към душа, приведох се в добър външен вид, събрах си багажа и вече бях готова, когато се събуди Сулейман. «Нищо ли не забрави?» – той ме погледна внимателно, като ме видя, че съм готова. Слязохме долу да закусим.

«Никога в живота си не съм закусвал», – изведнъж сподели Сулейман, слагайки си в чинията сутрешните вкусотии с доволен вид. «Вече всичко при теб ще бъде по друг начин, режимът е много важен в нашия живот. Е, и Бог ти е изпратил ангел в човешки облик», – усмихнах се аз. «Ще видим що за ангел си ти», – отсканира ме със своя съсредоточен поглед Сулейман. Ние закусихме. През цялата сутрин се чувствах сякаш не съм си на мястото. Исках да прекарам почивните дни в Босна, като специално ги освободих, а не да заминавам още на следващия ден обратно в Истанбул. Споделих това с него. Той ми каза, че ще ме вземе със себе си в Измит утре през деня. Вътре в мен нещо се сви.

На летището Сулейман ме поеше с билков чай с мед и лимон: «Трябва бързо да оздравяваш». Вече кацахме. Той ме целуваше през цялото време. В самолета отворих учебника по турски език, за да се подготвя за изпита на ниво А2 в истанбулското училище. Задавах на Сулейман въпроси за значенията на думите, той заинтересовано отговаряше на моите въпроси. Изведнъж със своята ръка така ме прегърна и силно притисна бедрата ми, че тръпки преминаха през тялото ми. «Искам те сега», – прошепнах му в ухото и оставих на страна учебника. «Изчакай до вечерта, ще те взема».

Приземихме се в Истанбул. 16 януари 2016 година. Русия тъкмо обяви санкции на Турция. Преминах изхода заедно с турските граждани с моя документ за турско жителство, Сулейман със своя турски паспорт. «Здравейте, добре дошли в Турция», – усмихна ни се граничарят, за секунда сложи печат в паспорта. «Виждаш ли, как те посреща Турция, Мария?», – Сулейман ми намигна. «Защо ми казваш всичко това?» – ние се срещнахме след паспортния контрол, и аз на шега шляпнах по дупето Сулейман със своя паспорт. «Сега ще си вземеш такси и ще си отидеш в къщи, а аз ще отида в офиса. Вечерта ще те взема в 9, бъди готова», – Сулейман ми протегна дребни за такси, аз се намръщих. В 9 вечерта аз такава красивичка с високи токчета чакам кога ще ме вземат за вечеря с партньорите. 21:15, 21:30… 21:40… нито смс, нито обаждане. Написах му в уатсап: сообщението не е доставено. Реших да набера неговия номер, може нещо да се е случило по пътя: «Абонатът не отговаря или е временно недостъпен, опитайте да се обадите по-късно». Какво…?! 22:00. Реших да набера номера му от втория ми защитен номер. Чу се сигнал свободно, «Ало!» – чу се от другата страна и някакъв шум от много хора наоколо «Здравей, Сулейман! Ние се договарихме да ме вземеш в 9». Мълчанието от другата страна продължи дълго. Явно Сулейман мислеше, какво да ми отговори… но обаждането прекъсна. Повече не му звънях. За мен това беше повече от странно.

След един ден отново заминах за Белгия при родителите ми. Там се потопих в атмосферата на домашната топлина и грижа. Брюкселският шопинг развея моята тъга по Сулейман, и аз се превключих към красотата на Европа, като направих туристическа обиколка на Брюг, разтваряйки се в старинната архитектура и прелестите на града. Но на 1 февруари не издържах и изпратих на Сулейман съобщение от своя белгийски номер: «Здравей. Как си?» «Здравей. Лошо», – долетя веднага отговор с смс някъде отдалече. «Желая ти спокойна нощ!» «И на теб също». Забавих отговора си, но все пак се реших да напиша: «Ще се радвам, ако утре ме посрещнеш в 17:30 от Брюксел на летище Сабиха Гокчен». «Добре, напиши ми веднага, когато кацнеш и аз веднага ще те взема», – отговори Сулейман. «Липсваш ми и много те желая!», – не издържах аз. «Веднага от летището ще отидем у вас», – изпрати ми усмивка Сулейман. Замислих се, с дълбината на душата си усещах, че правя нещо не както трябва.