Мерием Йолач - Разкриваща пътища. Част 1

Изморен той най-накрая заспа по корем, а аз не го притеснявах, разглеждайки неговия широк силен гръб и хоризонтално татуираните крила върху целите му рамена и малък вълк-бозкурт, татуиран на лявото му рамо. Обичах да го галя. Под моите ласки той веднага се отпускаше и заспиваше. Той се събуди около 3 часа през нощта. Погледна часовника и се ужаси.. «Трябва да тръгвам», – Сулейман скочи от леглото. Накъде ли тръгва така късно? Помислих си аз. Никога не го питах за нищо, нищо за него не знаех, освен това, което виждах сама или това, което той между другото разказваше. «Идвам при теб вече 4 месеца, Мария», – както беше гол ме притисна към себе си. «И искам винаги да ме чакаш и да се грижиш за мен» – «затова и искам да ми кажеш «да», – «На кой въпрос трябва да ти отговоря?» – недоумявах аз. «Искаш ли да се преместиш да живееш при мен, купих апартамент недалече от теб, в Думанкая Тренд Резиденс. Съгласна ли си?»

«Не».

«Не разбрах», – той се сепна докато обуваше чорапите си.

«Турция е консервативна страна, моята репутация тук ми е много скъпа, не искам да идваш при мен като на гости».

«Нима искаш да се омъжиш за мен? Така ли е?» – той замръзна въпросително с дънките в ръце.

«Не», – ярко се изчервих аз.

«Не те разбирам. Ти не отговори на въпроси ми», – той не беше свикнал да се предава.

«Два пъти ти отговорих вече, Сулейман», – за мен всичко беше като в мъгла.

«Не те разбрах», – той стоеше като смутено момче, – «Ти не ми отговори». Аз стоях мълчейки, завита в хавлия, и чаках, кога ще се облече и ще си тръгне. Повече не влизаше в моите планове да се срещам с него. Нещо се страхувах сама от себе си.

«Лъжкиня», – изведнъж ме стресна Сулейман. Той мигновено метна панталона си, хвана ме, рязко дръпна хавлията ми, обърна ме и рязко проникна целия в мен. Той ме любеше така ненаситно, че мислих, че ще полудея. Вътре вече всичко ме болеше след месечно прекъсване. Той беше много голям, 186 см. ръст, теглото беше почти сто килограма. Сулейман винаги правеше това, което искаше. Той бързо свърши в мен отзад, извади своето естество и прокара с пръстите на дясната си ръка по цепката ми. «Ти цялата си мокра. Искаш ли още?» – той мушна пръстите си вътре и започна да ме ласкае. Цялата горях и не можех да спра. Исках още и още… застанах на колене и започнах да го смуча. И не можех да му се наситя. След това станах, завъртях го и го сложих да седне на леглото, след това се качих върху него и не можех да се спра отново. «Ти ме изнасилваш», – простена доволен Сулейман. Аз забавих темпото и започнах да сядам върху него така, че да може да се вижда почти целия. Той обичаше да гледа как аз сядам върху него и той влиза в мен. Това го възбуждаше. Най-накрая аз удовлетворих своята похотлива натура.

Сулейман се облече и вече в коридора ме притисна към себе си. «Ти би ли могла да живееш с човек, който е убивал хора?» – неочаквано ме попита той. «Това е негов избор. Аз мога да отговарям само за своите постъпки, – отговорих аз. «Добре. Твоят мъж ще бъде отговорен пред теб. Разбра ли ме? Ти напълно ще трябва да промениш живота си, да смениш фамилията и името си, ако искаш да се омъжиш за мен, Мария», – вече на прага ме предупреди той. Аз се разсмях. «Защо се смееш?» – попита Сулейман. Аз мълчах. «Върви», – целунах го за довиждане. Това беше доста болезнено, исках повече никога да не го виждам. И като затворих вратата, легнах сладко да спя. Винаги съм заспивала след като Сулейман си замине.

Сутринта се събудих с мисълта повече никога да не се срещам със Сулейман и си забраних да мисля за него. Единственото, за което помолих Бог, беше ако ми изпрати неочаквана непланирана среща с него, то тогава това щеше да бъде знак и чисто божие провидение.

През деня дойде да ме вземе един приятел и ние тръгнахме за среща в огромния търговски мол в Пендик. Вътре в себе си чувствах, че назрява нещо неочаквано, и не знаех какво е именно. Ние паркирахме колата, излязохме и докато минавахме покрай стъклените стени на кафе Digermen, към входа в мола, изведнъж видях на една от масите до прозореца седящия Сулейман да пие турски чай. Сърцето ми падна в петите. Помолих моя приятел да се качи горе сам и там да ме изчака малко. Той покорно тръгна към входа, аз като стрела се насочих към кафето. Сама не знаех какво правя, някаква неведома сила ме носеше към Сулейман, който нищо не подозираше, защото седеше с гръб към входа и не виждаше влизащите. Влязох, серцето ми биеше все по-често и беше готово да изскочи навън. Приближих се към масата на Сулейман и безцеремонно сложих чантичката си на столчето пред него. Сулейман вдигна очи и замалко не се задави с чая. «Ти не помисли ли, че може да чакам някого тук, Мария?» – без да ме поздрави, се обърна към мен. «Извинявай», – взех чантичката си от стола и се каних да си тръгна. «Сядай», – повелително изкомандва Сулейман. Виждаше се, че няма да се даде толкова лесно. И аз на него също. Седнах на стола срещу него. «Здравей». «Здравей, как ме намери?»