Мерием Йолач - Разкриваща пътища. Част 1

Изложба «Едно сърце за две страни»

Фотографиите започнаха да се събират от само себе си. В колекцията вече бяха 35. По това време, когато пристигнах в нашето руско училище в Истанбул и помолих директора да направи изложба от картини и фотографии «Едно сърце за две страни» на базата на руското училище почти година след падането на самолета, през октомври 2016 година, 9 картин от нашата колекция на Фонда все пак пристигнаха в Истанбул заедно с очарователната Алефтина, руска художничка от Санкт-Петербург, която ръководеше факултета за национална художествена култура в Държавната полярна академия, переименувана сега като Руски Държавен хидрометеорологичен университет. Това название трудно и аз дори изговарях…

След пристигането в летището Алефтина ми предаде в ръцете всички папки на Фонда и даде на нашия шофьор количката с картините. «Виждаш ли как исках да дойда при теб?! Знам, че много ме чакаше!» – този звучен глас можеше да бъде чут навсякъде и нямаше как да не бъде познат – силен, пропит с жизнена сила глас на жена-взрив, бомба, такава жена, която кара целия факултет да работи от сутрин до вечер.

…………………………………………………………………………………….

Настъпи юли 2017 година. Пътувах една сутрин по задачи в Културния център на Анталия, после в градската библиотека, където планирахме да открием отделение за книги на руски език със съдействието на нашия Фонд. Неочаквано зазвъня телефона. «Сулейман». Учудих се, но вдигнах слушалката. «Какво искаш, Мария?» – той ми говореше така, сакаш се бяхме разделили вчера. Не бяхме се виждали със Сулейман девет месеца. «Искам теб, ти знаеш. Силно ми липсваш», – честно си признах аз. «Добре. Вероятно утре рано сутрин или днес вечерта ще излетя за Баку. Ако не замина, ще ти се обадя днес и ще се срещнем днес вечерта». «Добре, договорихме се», – затворих телефона и подскочих от радост. Толкова радостна не помня да съм била скоро освен като отидох при Сулейман в Сараево и неговия чичо ме возеше покрай търговския център, разказвайки с гордост какво означава за тях в семейството Сулейман, колко е готин и как всички го обичат. Тогава усмивката ми беше до ушите и аз бях на седмото небе от щастие, предусещайки радостта от дългоочакваната среща.

Така беше и сега, след дългата раздяла, гласът на Сулейман ми се струваше толкова роден и близък, че бях готова да обгърна целия свят със своята огромна любов, която струеше от мен и никак не беше готова да се събира цялата в сърцето ми….

Вечерта и на следващия ден Сулейман не ми се обади. Но аз не унивах, знаех колко беше зает, особено през летния сезон. Заминах по работа в Истанбул. В Истанбул, както се очакваше получих смс «Къде си?» «Аз съм в Истанбул». «Когато се върнеш, напиши ми». «Добре, ще се върна след два дни».

След като се върнах от Истанбул в Анталия още от летището изпратих локацията си през вайбър на Сулейман. «Ти в Анталия ли си?» «Да, току що кацнах». «Ела при мен тази вечер в 21:00». «Къде?» «В Зигара». «А как ще вляза там?» «Ще кажа на охраната да те пуснат». «Добре», – отговорих аз, но нещо ми подсказа, че постъпвам неправилно и изобщо не трябва да ходя там. Но още вечерта красива такава с пола до пода стоях до входа в неговия хотел, като хипнотизирана. На охраната казах своето име, охранителката нещо бързо попита някого по телефона: «Г-н Сулейман Ви очаква», – отговори ми тя приветливо. Доближих се до рецепцията, подадох своята ID карта на мениджъра, и докато тя правеше копие, влезе Сулейман, с тен и по шорти и тениска. Той директно се насочи към мен.. Както винаги той не искаше да губи нито минута. «Здравей, какво чакаш?». «Здравей. Там правят копие на моите документи. При вас е строго», – усмихнах се аз. Той бързо влезе зад рецепцията да вземе моята карта, но мениджърът вече ми я върна. И Сулейман бързо хукна след мен. «Ела с мен». «Къде?» «При мен в стаята», – каза Сулейман. Аз се учудих. Такъв обрат на събитията не очаквах. Отдавна е бяхме се виждали. И видимо, той беше решил да ми покаже накуп цялата прелест на своето битие, без да скрива нищо от мен. Неговите вещи бяха разхвърляни по цялата стая: тениски, шорти, чорапи… Огледах с поглед наоколо – нямаше място, където да мога да седна. Сулейман седна на леглото, като ме покани да седна до него. Но аз целомъдрено останах права близо до изхода. «Кажи ми, Мария, как може жената, която ме обича, как изобщо може жена-мюсулманка да изпраща в чата голи снимки на един мъж на друг мъж?!? Няма значение, че той е негов брат! Отговаряй!» Учудих се, защото това се случи преди почти година, на миналия празник Курбан Байрам, когато по-малкия брат на Сулейман, пристигайки при него на гости от Германия да си отпочине в Анталия, ми изпрати съобщение в месенджъра на фейсбук. Искаше да се запознае с мен като ме покани да дойда при него в хотела за почивните дни от Истанбул в Анталия като ме уверяваше, че на него всичко му е позволено, защото по-големият му брат е Генерален директор. Тогава Хасан не знаеше, коя съм. Той изобщо нищо не знаеше. Той просто искаше да задоволи своето мъжко самолюбие като ми изпрати в чата своя немски телефонен номер, и очакваше моя номер. После ме добави във вайбър, а след това ми изпрати своите снимки със слънчев загар от Зигара и красотата на своето мъжко естество, като ме покани да се присъединя към него. Аз бях в шок. И разбира се веднага изпратих тези снимки на неговия по-голям брат, Сулейман, с подпис: «Не знам при кого сега да дойда. И двамата братя ме канят да дойда в Зигара». Сулейман тогава бързо изскочил от кафето, откъдето си пишеше с мен онлайн, и направил една бърза разборка с по-малкия си брат, който уж се канел вече да идва да ме посреща на летището в Анталия. Тогава те доста сериозно се скарали заради мен, може би и щяха да се сбият… Не знаех как е завършила тази история между тях. Но явно с примирие, след като мина толкова време. Но сега, стоейки пред Сулейман при него «на гости», се учудих, че той си спомни онази история с едногодишна давност …. Аз потънах в размисъл «Отговори ми!» – гласът му сякаш беше някъде надалече. «Сега именно за това ли искаш да поговориш с мен, Сулейман?» – попитах го аз. «Не знам, твоят брат сам ме намери във фейсбук и първи ми написа. Останалото го знаеш вече». «Не ме лъжи!» – Сулейман негодуваше, той не мислеше, че нещата ще станат толкова сериозни. Но тогава той още не знаеше, а и аз също, къде ще ни доведе това в бъдеще. «Нося ти каталог на нашата изложба „Едно сърце за две страни“. Отивам да изпия едно турски кафе. Надявам се то е все така вкусно както и преди, а ти в това време разгледай нашия каталог. А след това ще се срещнем, ако искаш,». Сулейман се учуди на такъв развой на събитията. И докато още нищо не беше успял да предприеме му оставих каталога от нашата чудесна изложба на масата, и излязох. Насочих се към любимия бар до морето, където правеха най-вкусното турско кафе. Топла августовска вечер, приятна музика от бара, поръчах си турско кафе. Сервитьорът с бяла колосана риза бързо ми донесе кафе с лукум и прохладна вода. Аз се наслаждавах. Мислех си, че всичко трябваше да стане по съвсем друг начин. Аз изобщо не си представях така нашата със Сулейман среща след дългата раздяла. «Къде си? Чакам те, побързай», – долетя изведнъж съобщение от Сулейман във Вайбъра. «Пия кафе, то все още е така вкусно при вас», – отговорих аз. «Добре, това ти е подарък за рождения ден. Допивай си кафето и идвай по-бързо». «Моят рожден ден е след седмица, Сулейман. Разгледа ли каталога?» – отговорих аз. «Не. Ела да ми го прочетеш на глас». Допих си кафето и се качих. Не ми се искаше да се връщам при него, но се отбих вежливо да се сбогувам. Сулейман предвидливо ме обиколи от към гърба и заключи вратата. На мен това изобщо не ми хареса, защото не влизаше в моите планове да оставам повече тук. Но той вече беше се доближил плътно до мен и ме помириса отзад от главата до петите, убеждавайки се, че ароматът е все още мой и аз съм същата, обичаща него, дошла при него тази вечер. Той ме прегърна в гръб през талията, и започна да целува шията ми, сваляйки блузката ми. Аз се съпротивлявах. «Какво правиш? Пусни ме». «Недей да ме лъжеш повече никога. Защо дойде при мен? Какво искаш от мен» – той изведнъж бързо вдигна полата ми и прекара пръсти през слабините ми. «Виж, ти цялата си мокра като водопад», – той се подсмихна. За един миг се оказах на леглото, където вече бях гола. Сулейман рязко разтвори краката ми и влезе в мен. «Кажи ми, че ти липсвах», – неговият тон не предполагаше съпротивление. «Да». «Кажи ми, че ти липсвах», – настояваше той. «Да, ти ми липсваше. Много», – не можех да го лъжа. Доволен той започна да ме целува още по-неистово, и това продължаваше в близките няколко часа. Вече беше съвсем късно. Сулейман, както и преди, сложи моите ръце на кръста си. «Направи ми твоя вълшебен масаж». Аз му се подчиних. Той блаженстваше. Той винаги обичаше как се докосвах до него. Моите топли длани докосваха неговите татуировки на гърба му, обичах да галя крилете му, които бяха се разтворили върфу целите му широки рамена.. «Вече е късно, трябва да тръгвам», – изведнъж се сетих аз. Сулейман се учуди. «Ще ти дам един шофьор, ще му кажеш адреса си. Къде живееш сега в Анталия? Той ще те закара направо вкъщи». «Добре». «Трябва да тръгвам, защото имам работа». «Така късно?» – учудих се аз. «Да». Бързо се облякох, докато той се обаждаше на своя шофьор. Сулейман ме целуна, плясна ме по дупето както винаги, и аз заминах. Вкъщи веднага заспах. След седмица той отнова ме извика при себе си, всичко се повтори. Съвсем скоро се преместих по-близо до Сулейман, в малка лятна къщичка с портокалова градина в Белдиби до морето. Мислих си тогава, че ше направя ремонт и спокойно ще презимувам там. Сулейман беше против това. Когато дойде на гости през първия ден на Курбан Байрам, то от прага още започна да протестира «Ти някога била ли си тук през зимата? Ты представяш ли си какво се случва тук, Мария?» «Не. Но мисля, че тук е много спокойно и хубаво, нито туристи, нито някой, който би могъл да ме безпокои». «Не знам, желая ти успех». И той замина както винаги по работа.