Мерием Йолач - Разкриваща пътища. Част 1

«Имам среща с партньори в този търговски център на горния етаж, дойдох с един мой приятел, те вече ме очакват горе, но на входа през стъклото те видях, и реших да се отбия да ти се обадя, Сулейман», – хитро му подмигнах аз. Той ми се усмихна из-под своя рижав мустак. Започнах да се смея. «Какво искаш? Донесете още един чай и меню», – подхвърли той към дотичалия сервитьор. Светът винаги се въртеше около него. «Знаеш ли, че когато те виждам, то полудявам и сама не знам какво говоря и какво правя. Извинявай, ако обичаш, че така безцеремонно седнах при теб. Извини ме, Сулейман, аз съм просто една глупачка…», – разсмях се аз. „Добре, приема се“, – весело ми подмигна Сулейман. Той отново стана самият себе си, и аз започнахда се отпускам по малко. „Знаеш ли, аз си счупих крака, когато вчера играх футбол. Докторът иска да ми сложи гипс“, – Сулейман без да откъсва поглед ме гледаше. Аз се засмях. « Защо се смееш?» «Защото ти никога няма да се съгласиш да ходиш в гипс, ти няма да издържиш нито ден в къщи», – отговорих аз. «Да, ти знаеш», – Сулейман тежко въздъхна. Виждаше се, че го измъчва силна болка в крака. Телефонът зазвъня. «Здравей, Али. Благодаря, добре. Вчера си счупих крака. Докторът иска да ми сложи гипс». Разбирах, че кракът силно го безпокоеше и костите могат да зарастнат неправилно, ако Сулейман не последва съвета на доктора, но нямаше смисъл да споря с него, когато той вече беше решил, затова просто мълчах. «Какво ще поръчаш?» – ме попита той отново. «Нещо сладко, имам нужда да премахна стреса», – усмихнах се аз и започнах да си тананикам заедно с песента от радиото в кафето. Сулейман широко се усмихна, винаги го забавляваше това, че с него се държах непринудено. «Донесете Магнолия, ще ти хареса, това е най-добрият десерт тук». Сервитьорът мигновено сложи пред мен купичка с млечно-кремов десерт. Дълбоко потопих в него цялата лъжица и загребах от дъното половината. Сулейман просто се разсмя, а аз продължих да пея. По душата ми сякаш драскаха котешки нокти. Чувствах, че тук приключва някаква история, «Да запазя ли за твоите партньори съседната маса тук, Мария?» – Сулейман с поглед показа на сервитьора да запази масата, а той веднага сложи табелка «Запазено». «Всъщност срещата ни е горе, всички вече ме чакат там, така че аз ще се кача при тях», – разбирах, че Сулейман се опитва да ме контролира и иска да разбере с кого дойдох тук. «Знаеш ли защо досега още не съм се оженил?» – изведнъж ме попита Сулейман. Аз замръзнах с лъжица от десерта в устата. «Веднъж ти ми написа, че би си тръгнала дори и от твоя мъж, защото съм добър любовник. И ето затова, аз не искам да си тръгнеш от мен заради някой друг». Аз съвсем смътно тогава разбрах смисъла на неговите думи. Толкова неочевидна беше за мен логиката на Сулейман. Но той никога не хвърляше излишни думи на вятъра и винаги е бил точен много мъдър.

Неочаквано за мен в ресторантчето влезе леко пълничка мюсюлманка на средна възраст, цялата в черно, покрита с хиджаб. Със появата и целият свят се завъртя около нея, макар че тя беше скромна и незабележима. Сулейман подскочи от масата и взе веднага всички пакети с покупките от тази жена, подаде ги бързо на сервитьора. Не виждах лицето на жената, защото тя седна сама с гръб към мен на съседната маса. А Сулейман се върна при мен. «Кога мислиш да отидеш на срещата?» – заинтересува се Сулейман. Не бях подготвена така безцеремонно да ме отпращат. Освен това, от момента на появяването на тази мюсулманка в кафето целият свят се преобърна за мен, аз потънах в някаква мъгла и не разбирах какво се случва наоколо. Разбрах само, че започнаха да се събират някакви роднини на Сюлейман, а да ме запознава с тях засега не му влизаше в плановете. Две години по-късно ще узная, че това всъщост не бяха неговите роднини, а роднините на негвата жена, за чеито съществуване никога нямаше да науча, ако не бях завела пет дела срещу Сулейман. Но това ще се случи две години по-късно. А сега просто станах от масата. «Много благодаря за десерта, Сулейман. Радвам се, че те видях», – благодарих на Сулейман, и едва не се разревах, че не мога дори да го целуна или да го прегърна за сбогом. Той ми кимна. Аз се качих с ескалатора нагоре, където ме чакаха приятелите. «Какво става с теб, Мария?» – заинтересува се Омер. «Не мога и не искам с никой да се срещам сега, Омер, нека да отидем просто на кино», – краката ми бяха като от памук, исках да седна някъде на спокойно място, където няма никой, за да разбера какво се случва в края на краищата с мен. Купихме си билети за най-близката прожекция, която започваше след две минути и седнахме по средата на последния ред на меко диванче. Омер, разбира се, разбираше, че никакъв филм нямам намерение да гледам. «Какво става с теб?» – Омер ми зададе отново същия въпрос. Аз просто плаках, сълзите на едри капки се стичаха от моите очи, аз не виждах нищо около себе си. Сакаш някаква пелена ме е обвила, и сълзите дойдоха просто като пречистване от всичко това, което се беше случило с мен по-рано. «Омер, искам да приема ислям», – прошепнах аз. Омер опули очи. «Разбираш ли, че това е сериозно решение, Мария?» «Да, аз искам да приема ислям днес. Има ли наблизо джамия?» «Добре, ще те закарам в една специална джамия в Тузла. Имаш ли кърпа? Трябва да си покриеш главата», – настоятелно ми препоръча Омер. «Да, разбира се», – свалих от шията шалчето си и го сложих на главата. «Не така, влез в дамската стая и я завържи така, както я носят моята сестра, нали помниш?». «Да, добре». Ние излязохме от киносалона почти по средата на филма. По пътя се отбихме да завържа кърпата на главата си и да облека жилетка с дълъг ръкав върху тениската, като я закопчах с всичките копчета до горе. Ние слязохме надолу, аз чувствах, че Сулейман гледа след мен през прозореца, защото с крайчеца на окото видях, че той седи на същата масичка, където го оставих. Знаех, че го изпълва любопитство от видяното: първо от моя спътник, второ, че съм излязла от търговския център покрита. Вървях без да се обръщам. Седнахме в колата с Омер и заминахме към Тузла. Тузла е малък спокоен район в покрайнините на Истанбул. Ние пристигнахме до старинната джамия Evliya Celebi Cami. Вътре нямаше никой. Омер ме заведе в отделението за жени и ме научи как правилно да се моля. Докато се молих, той записа за мен в тетрадката пет основни абзаца от Корана и основните молитви за всекидневно помазване. Ние излязохме. «Да тръгваме, ще те запозная с моето семейство. Трябва моите сестри да те научат как правилно да завързваш и носиш хиджаб», – той отвори вратата на колата и ме сложи на предната седалка. В мен се настани едно такова умиротворение и спокойствие след посещението на джамията. Разбрах, че започва нов важен етап в моя живот. Но аз дори не осъзнавах колко в началото съм на пътя, за който ми говореше наскоро Сулейман.