Мерием Йолач - Разкриваща пътища. Част 1

Да. Турция? Какви ли са турците? Надсмивате ли ми се? Мечтата на живота ми винаги е бил Лондон, Англия… Руско училище в центъра на Лондон и нашите програми за обмяна на студенти с Русия. Живях в Лондон две и половина щастливи години, пълни с творчество, образователни програми и подкрепа от моите английскии приятели.

И ето аз съм в Истанбул, посреща ме познатият ми бизнес партньор – Мехмет бей.

«Здравей! Толкова е хубаво, че пристигна! Вече ни домъчня за теб. Искаш ли да хапнеш нещо?»

«О, да! Как ли пък не! След като ме нахраниха в самолета и дори ми предложиха лукум и айран, аз повече нищо не искам», – весело се усмихвах.

«Сега ще отидем в най-добрия рибен ресторант, ти обичаше риба, аз помня», – смееше ми се той през очилата.

«Добре», – аз бях малко уморена след четиричасовия полет и не се съпротивявах, много ми се искаше да поговорим с Мехмет за всичко. Ние бяхме познати милиони години, и във всяка ситуация Мехмет Бей ми оказваше възможна подкрепа на нашите проекти, и, разбира се, на мен лично в краен случай.

Ние се разположихме в центъра на пълния с хора ресторант под надвесените над нас живи лиани. Местенцето се оказа на десет минути път от международното летище Ататюрк, така че не съм страдала много от умората. Наслаждавайки се на рибените деликатеси, си спомних, че някъде бях запазила номера на онзи непознат и си помислих, че щом го бях блокирла по-рано, то сега мога да си взема реванш. Какво толкова, аз съм в Истанбул, ето ти моята локация във Вайбър, Сулейман.))) Отговорът пристигна след секунда. Бях изпратила своя «пламенен поздрав» от лондонския си номер.

«Добре дошла в Истанбул! Ще се видим ли тази вечер?»

Часът беше 22:00. Аз току що пристигнах от път, за какви срещи изобщо можеше да става дума?!?

«Може би, утре», – написах аз в чата. Мълчанието се проточи. Нашият мачо не беше свикнал да му отказват. Той беше свикнал през целия си живот да взима всичко и веднага. И то най-доброто. Но това, че Господ ще му подари мен, той изобщо не го очакваше. И тази жизнена история и уроците, които ще получим и двамата по-късно, ще се окажат такава съвместна школа, за която нито единия от нас нямаше да бъде готов. И това щеше са бъде не сирийската война, или военният преврат, или терористична атака, това щеше да прилича на Сребреница в Босна, където живи бяха заколили хиляди мюсулмани, защото това стана кърваво клане…

«Ще дойдеш ли при мен в хотела?» – неочаквано съобщение от непознатия и негови голи снимки в чата след още 10 минути. За малко да не се задавя с парче риба.

«Всичко наред ли е?» – озадачено попита Мехмет.

«Да», – изчервих се аз, от срам и видяното на снимката не знаех, къде да се скрия. Мъжкият фалос с размер на четвърт метър някак не се вписваше в атмосферета на вечерята и белите колосани салфетки на масата.

«Сулейман, ти си сбъркал номера». – «Аз се казвам Мария».

«Извинявай, но исках да те видя».

«Гол, и в хотела?» – смеех се…

Той вече ми звънеше: «Здравей!» – гласът този път беше неочаквано замислен и тъжен, явно разстроен от своята грешка.

«Привет! Ти си много красив! Аполон!» – засмях се в слушалката. С ерекцията явно нашият герой никога не е имал проблем. Сулейман не бързаше да отговори…

«Радвам се, че ти харесвам».

Помислих си, че това или е игра, или силно го бъркам. И такова общуване досега не е имала. Аз съм кандидат на науките, собственик на международно училище за чужди езици, и президент на благотворителен Фонд вече няколко години… Той нищо не знае за мен. А аз знам само, че той е мъж без висше образование, говорещ на осем езика, и е успял да развие пет международни бизнеса. За какво му е кандидат на науките или професор… Или благотворителен фонд? Бизнесът – това е друго нещо… Или през своите 43 години вече е видял половината планета, изчукал е цялата Украина, половината Русия, Белорусия и Европа… Какво можеше да го привлече в мен? Нещо свежо от новата среща? Моят звънък смях право в лицето му или моите неочаквани увъртания, които, както се оказа после, нямаха край? И от поредната неочакваност той не знаеше, какво да прави. Така да го изумявам можех само аз.

Мехмет седеше срещу мен и недоумяваше, кой може да ми звъни по това време и да говори на руски. Сулейман свободно говореше на осем езика. Казах му, че съм изморена от пътя и предпочитам да се чуем утре. И така бързо приключих разговора.

«И, как се чувстват нашите нови партньори след изборите в Истанбул, Мехмет Бей?»

«Мисля, че ще се радват да се срещнат с нас утре сутринта. Моят шофьор ще те закара в апартамента, там ще си отпочинеш от пътя, а утре сутринта ще те вземе в 10, и в 10:30 ще се срещнем в офиса».