Фред Варгас - Ветровете на Нептун

— Това е от Виктор Юго.

— Така ли? И кой си задава този въпрос?

— Една жена с голи гърди, Рут.

— Рут ли? Винаги съм мислел, че аз си го задавам.

— Не, Рут си го задава. Юго не ви е познавал, не забравяйте. Това е краят на едно дълго стихотворение, „Спящият Бооз“. Но кажете ми само едно. И с водните жаби ли става същото? Това с пушенето и експлодирането. Или само с краставите?

Адамсберг му хвърли уморен поглед.

— Съжалявам — каза Данглар и отпи от чашата си.

— Рецитирах си тези стихове и ми беше приятно. Бях изкарал първата си година като дознател в полицейското управление на Тарб и се бях върнал на село за двуседмичната ми отпуска. Беше през август, нощем захладняваше и аз потеглих към къщи. Измих се, без да вдигам шум, живеехме девет души в две стаи и половина, когато отнякъде изникна Рафаел с налудничав поглед и окървавени ръце.

— Рафаел?

— По-малкият ми брат. Беше на шестнайсет години.

Данглар остави чашата си, поразен.

— Брат? Мислех, че имате само пет сестри.

— Имах брат, Данглар. Почти близнак. Бяхме като два пръста на една ръка. Изгубих го преди близо трийсет години.

Съвсем смаян, Данглар запази почтително мълчание.

— Вечер се срещаше с едно момиче горе, до водната кула. Не някаква свалка, а истинска любов от пръв поглед. Лиз, момичето, искаше да се оженят, щом навършат пълнолетие. Което хвърляше в ужас майка ми и в ярост семейството на Лиз, което беше против най-малката им дъщеря да се обвърже с такъв селяндур като Рафаел. Тя беше кметската дъщеря, нали разбирате.

Адамсберг замълча за миг, после продължи:

— Рафаел ме хвана за ръката и каза: „Тя е мъртва, Жан-Батист, мъртва е, убита е“. Запуших устата му с ръка, измих му ръцете и го завлякох навън. Плачеше. Заразпитвах го. „Какво е станало, Рафаел? Разкажи ми, за Бога“. — „Не знам — отговори той. — Бях там, коленичил до водната кула, окървавен и с шило в ръката, а тя, Жан-Батист, тя беше мъртва, имаше три дупки в корема“. Умолявах го да не вика, да не плаче, не исках семейството да го чуе. Попитах го откъде е дошло шилото, дали е негово. „Нямам представа, беше в ръката ми“. — „Но преди това, Рафаел, какво правеше преди това?“ — „Не си спомням, Жан-Батист, кълна ти се. Много пихме с приятелите“. — „Защо?“ — „Защото тя беше бременна. Бях в паника. Но не й мислех злото“. — „Не тогава, Рафаел, а между приятелите и водната кула“. — „Минах през гората, за да отида на срещата, както обикновено. Тичах, защото ме беше страх, или защото бях пиян, ударих се в табелата и паднах“. — „Каква табела?“ — „Онази за Емериак, дето я изкриви бурята. После вече бях до кулата. Три червени дупки, Жан-Батист, и шилото в ръката ми“. — „Но между двете нищо ли не си спомняш?“ — „Нищо, Жан-Батист, нищичко. Може би от удара в главата съм полудял или може би съм си луд или може би съм чудовище. Не си спомням кога… кога съм я намушкал“. Попитах го къде е шилото. Беше го оставил горе, до Лиз. Погледнах небето и казах, че имаме късмет — ще вали. После наредих на Рафаел хубаво да се измие, да се пъхне в леглото и да твърди, ако някой се появи, че сме играли на карти в малкия двор от десет и четвърт вечерта. „Играли сме на екарте от десет и четвърт, ясно ли е, Рафаел? Ти си спечелил пет пъти, аз — четири“.

— Фалшиво алиби — отбеляза Данглар.

— Точно така. И само вие сте в течение. Изтичах горе и Лиз беше там, както ми я бе описал Рафаел, убита, с три прободни рани в корема. Взех шилото, цялото му острие беше окървавено, а по дръжката имаше следи от пръсти. Притиснах го до ризата си, за да запазя отпечатъка и дължината му, после го тикнах в джоба си. Валеше ситен дъжд и отмиваше следите от стъпки около тялото. Хвърлих шилото в Торк.

— В кое?

— В Торк, една река, която тече през гората и на места образува дълбоки вирове. Хвърлих шилото в един дълбок шест метра вир и го затрупах с двайсетина камъка. Нямаше скоро да изплува.

— Фалшиво алиби и укриване на доказателствен материал.

— Именно. И никога не съм съжалявал. Ама никак. Не съм изпитвал и най-малкото угризение. Обичах брат си повече от себе си. И какво, да го оставя да се затрие ли?

— Това си е ваша работа.

— Моя работа беше и съдията Фюлжанс. Защото, докато седях на възвишението Конш дьо Созек, високо горе над гората и долината, го видях да минава. Той беше. Спомних си за това през нощта, когато държах ръката на брат ми, за да му помогна да заспи.

— Толкова ясно ли се виждаше отгоре?

— Част от пътеката се различаваше съвсем добре. Както и силуетите.