Фред Варгас - Ветровете на Нептун

— Не — каза Данглар, отпивайки глътчица ракия.

Икономисваше си питието с печален вид, като някой бедняк. Но по този въпрос Адамсберг нямаше грижи — заместникът му си бе напълнил чашата до ръба.

— Не — повтори Данглар. — Продължавайте.

— Никой не знаеше нищо за миналото му, за семейството му. Известно беше само едно и то отекваше като гонг — бе работил като съдия. Толкова могъщ съдия, че влиянието му още се усещаше. Жано, най-големият фукльо в групата…

— Извинявам се — прекъсна го Данглар притеснено. — Жабата наистина ли експлодираше, или това е образ?

— Наистина. Надуваше се, достигаше размерите на зеленикав пъпеш и изведнъж експлодираше. Докъде бях стигнал, Данглар?

— До Жано.

— Веднъж Жано фукльото, от когото безрезервно се възхищавахме, направо прескочи високия дувар на „Крепостта“. И щом навлезе сред дърветата, хвърли камък в прозореца на Феодала. После бе принуден да се яви пред съда в Тарб. Когато му четяха присъдата, още имаше следи от нападението на овчарките, които за малко не го бяха разкъсали. Съдията го изпрати за шест месеца в изправителен дом. За един камък — дете на единайсет години. Усещаше се пръстът на съдията Фюлжанс. Той имаше толкова дълга ръка, че можеше да помете цялата страна само с един замах и да насочи правосъдието, накъдето пожелае.

— Ама значи жабата пушеше, така ли?

— Хей, Данглар, слушате ли ме? Разказвам ви историята на един слуга на Дявола, а вие все за тази скапана жаба.

— Слушам, разбира се, но все пак как може жаба да пуши?

— Ами така. Щом й пъхнеха запалена цигара в устата, жабата започваше да пафка. Не като човек, който спокойно се е облегнал на бара, не. А като жаба, която започва да пафка като невидяла, без да спира. Паф, паф, паф. И изведнъж експлодира.

Адамсберг описа широка крива с дясната си ръка, очертавайки облака от разлетели се вътрешности. Данглар проследи с поглед елипсата и поклати глава, сякаш отбелязваше факт от голямо значение. После се извини.

— Карайте нататък — каза и отпи един пръст хвойнова ракия. — Влиянието на съдията Фюлжанс. Фюлжанс фамилията му ли е?

— Да. Оноре Гийом Фюлжанс.

— Странно име. Фюлжанс. От fulgur — светкавица, мълния на латински. Предполагам, че му е отивало.

— Така казваше и кюрето, ако не се лъжа. Вкъщи не вярваха в нищо, но аз все киснех у кюрето. Заради овчето сирене и меда, много са вкусни заедно. А и заради множеството книги с кожени подвързии. Повечето религиозни, разбира се, украсени с минитюри в червено и златно. Обожавах тези картинки. Прекопирал съм десетки. Нямаше друго за прекопирване в селото.

— Миниатюри.

— Моля?

— Украсени с миниатюри.

— Ясно. Винаги съм казвал минитюри.

— Миниатюри.

— Добре де, щом искате.

— Всички ли бяха стари във вашето село?

— На децата всички им изглеждат стари.

— Но защо, като й пъхнеш цигарата, жабата започва да пафка? Паф, паф, паф, докато експлодира.

— Нямам представа, Данглар! — каза Адамсберг и вдигна ръце.

Това инстинктивно движение му причини силна болка. Бързо свали лявата си ръка и положи длан върху превръзката.

Данглар погледна часовника си и каза:

— Време ви е за обезболяващото. Ще отида да го донеса.

Адамсберг кимна и обърса потта от челото си. Този зловещ кретен Фавр. Данглар изчезна в кухнята с чашата си, вдигна голям джангър с шкафовете и чешмите и се върна с чаша вода и две хапчета, които подаде на Адамсберг. Адамсберг ги глътна, отбелязвайки пътем, че по някакъв чудотворен начин нивото на хвойновата ракия в чашата на капитана се е повишило.

— Докъде бяхме стигнали? — попита той.

— До миниатюрите на старото кюре.

— Да. Имаше и други книги, много поезия, илюстровани издания. Прекопирвах, рисувах, попрочитах нещичко. На осемнайсет години още му ходех на гости. Една вечер четях и драсках на голямата му дървена маса, която вонеше на гранясало, когато това се случи. Точно затова си спомням дума по дума онзи откъс от стихотворение, все едно че куршум е заседнал в главата ми и си е останал там. Бях прибрал книгата на мястото й и към десет вечерта тръгнах да се разхождам в планината. Изкачих се чак до Конш дьо Созек.

— До какво? — прекъсна го Данглар.

— Пардон. Това е едно възвишение над селото. Та седях там и тихо си повтарях редовете, които бях прочел и които обикновено забравях още на другия ден.

— Я ги кажете.

— Кой бог, кой жътвар на вечното лято небрежно бе захвърлил тоз златен сърп в звездната нива?