Фред Варгас - Ветровете на Нептун

— Четох, че са заловили някакъв тип — уточни Данглар.

— Да. С оръжието на престъплението и отпечатъците му.

— И кое не е в ред?

— Един детски спомен.

На Данглар този отговор не оказа успокоителното въздействие, което бе произвел върху Трабелман. Напротив, капитанът усети, че тревогата му се засилва. Той увеличи максимално образа и даде команда за разпечатване. Адамсберг наблюдаваше листа, който излизаше на пресекулки от принтера. Хвана го за единия ъгъл, размаха го във въздуха, за да го изсуши, после запали лампата и го заразглежда. Данглар с недоумение видя как комисарят грабва една дълга линия, мери в едната посока, после в другата, прекарва една черта, отбелязва с точка центъра на кървавите перфорации, прекарва друга, успоредна черта, пак мери. Накрая Адамсберг захвърли линията и закрачи из стаята със снимката в ръка. Когато се обърна, Данглар прочете по лицето му нещо като учудена мъка. Бе виждал хиляди пъти тази банална емоция, но за пръв път я срещаше върху флегматичната физиономия на Адамсберг.

Комисарят извади от шкафа нова папка, постави вътре страницата от вестника и скромния си комплект снимки и прилежно написа отгоре й Тризъбец №9 с въпросителна накрая. Налагаше се да отиде до Страсбург, за да види тялото. А това щеше да забави спешните постъпки, които трябваше да се направят във връзка със стажа в Квебек. Реши да ги повери на Ретанкур, която и бездруго по отношение на този проект водеше с едно рамо.

— Придружете ме до вкъщи. Данглар. Ако не видите, няма да разберете.

Данглар мина през кабинета си, за да вземе голямата си чанта от черна кожа, която му придаваше вид на учител в английски колеж, а понякога и на цивилен свещеник, и последва Адамсберг в Съборната зала, където комисарят спря да поговори с Ретанкур.

— Бих искал да ви видя, преди да си тръгнете — каза той. — Ще трябва да ми помогнете.

— Няма проблем — отвърна Ретанкур, като едва вдигна поглед от папките си. — Дежурна съм до полунощ.

— Чудесно. До довечера.

Адамсберг беше вече излязъл от залата, когато чу просташкия смях на сержант Фавр, после и дрезгавия му глас.

— Трябвало да му помогне — хилеше се Фавр. — Ето я великата вечер, Ретанкур, ще му помогнете да си набере виолетки. Шефът идва от Пиренеите и няма равен в катеренето на планини. Истински покорител на невъзможните върхове.

— Момент, Данглар — каза Адамсберг, като задържа заместника си.

Върна се в залата, следван от Данглар, и се отправи право към бюрото на Фавр. Внезапно бе настъпила пълна тишина. Адамсберг сграбчи металната маса за края й и силно я блъсна. Тя се преобърна с грохот заедно със струпаните отгоре й книжа, доклади и диапозитиви, които се разпръснаха по пода. Фавр замръзна с чашата кафе в ръка. Адамсберг замахна със стола и събори и сержанта, и кафето му, което се разля върху ризата му.

— Взимате си думите назад, Фавр. Извинения и разкаяние. Чакам.

Олеле майко, каза си Данглар, потърка очите си и се взря в напрегнатото тяло на Адамсберг. За два дни бе видял у комисаря повече нови емоции, отколкото през години сътрудничество.

— Чакам — повтори Адамсберг.

Фавр се подпря на лакти, за да си възвърне част от достойнството пред колегите, които сега крадешком се приближаваха към епицентъра на битката. Само Ретанкур, мишената на остроумията на Фавр, не бе помръднала. Обаче вече не се занимаваше с папките си.

— Какво да си взимам назад? — изрева Фавр. — Истината? Какво казах? Че ви бива в катеренето. Да не би да не е вярно?

— Чакам, Фавр — повтори Адамсберг.

— Я вървете на майната си! — отвърна Фавр, който започваше да се надига.

Адамсберг изтръгна черната чанта от ръцете на Данглар, извади оттам една пълна бутилка и я удари в металния крак на масата. Парчета стъкло и пръски вино полетяха из помещението. Комисарят пристъпи към Фавр със счупената бутилка в ръка. Данглар понечи да го дръпне назад, но Фавр бе извадил револвера си и го бе насочил към Адамсберг. Поразени, членовете на Бригадата стояха като вкопани и не сваляха поглед от сержанта, осмелил се да насочи оръжието си срещу главния комисар. Не сваляха поглед и от комисаря, когото за една година бяха виждали раздразнен само два пъти, а и тогава раздразнението му бе изчезвало така бързо, както се бе появявало. Всеки търсеше начин да предотврати сблъсъка, всеки се надяваше, че Адамсберг ще възвърне обичайното си безгрижие, ще остави бутилката на пода, ще свие рамене и ще се отдалечи.