Фред Варгас - Ветровете на Нептун

— Ще трябва пак да поговорим за бутилката в чантата ви. Не прекалявате ли с пиенето?

— Не е ваша работа — каза Данглар, повтаряйки думите на комисаря.

Адамсберг кимна.

— Впрочем обещах си нещо — добави Данглар.

И докосна помпона на шапката си, но не сметна за необходимо да обясни защо.

— Ако се върна жив от Квебек, ще пия само по една чаша.

— Ще се върнете, защото аз ще държа конеца. Така че можете още отсега да започнете да изпълнявате решението си.

Данглар неубедено кимна. В суматохата на последните часове бе забравил, че Адамсберг ще държи конците на самолета. Само че сега Данглар имаше повече доверие в помпона си, отколкото в комисаря си. Запита се дали отрязаният помпон притежава същата защитна сила като целия помпон.

— Ще ви разкажа историята, Данглар. Внимавайте много, защото е дълга — продължи четиринайсет години. Започна, когато бях на десет, пламна, когато навърших осемнайсет, и горя, докато не станах на трийсет и две. Не забравяйте, Данглар, че когато разказвам, хората заспиват.

— Днес няма такава опасност — отбеляза Данглар и се изправи. — Нямате ли нещо за пийване? Тези събития ме поразтърсиха.

— Има хвойнова ракия зад зехтина в кухненския шкаф.

Данглар се върна с чаша и с тежкото керамично шише. Наля си, после отиде да прибере шишето.

— Започвам — каза той. — Само по една чаша.

— Четирийсет и четири градусова е.

— Важно е намерението, жестът.

— А, това е друго нещо, разбира се.

— Разбира се. Месите се в чужди работи.

— Като вас. Дори и приключени, произшествията оставят следи.

— Именно — каза Данглар.

Адамсберг изчака заместника му да изпие няколко глътки.

— В моето село в Пиренеите — започна той — имаше един старец, когото ние, децата, наричахме Феодала. Възрастните го наричаха с името и титлата му — съдия Фюлжанс. Живееше сам в „Крепостта“ — голяма изолирана къща, заобиколена с дървета и зидове. Не общуваше с никого, не говореше с никого, мразеше хлапетата и ни плашеше до смърт. Събирахме се на групи и дебнехме сянката му вечер, когато отиваше в гората да изпикае кучетата си — две едри френски овчарки. Как да ви го опиша, Данглар, през очите на десет или дванайсетгодишно момче? Беше стар, много висок, с бели, пригладени назад коси, с най-поддържаните ръце, които някога бяха виждали в селото, с най-елегантните дрехи, които някога са носени по тези места. Сякаш всяка вечер се прибира от опера, казваше кюрето, макар снизхождението да бе част от мисията му. Съдията Фюлжанс носеше светли ризи, фини вратовръзки, тъмни костюми и според сезона — къса или дълга пелерина от сиво или черно сукно.

— Конте? Сноб?

— Не, Данглар, човек, студен като змиорка. Когато влизаше в селото, насядалите по пейките старци го поздравяваха с почтителен шепот, който се разнасяше от единия до другия край на площада, като всички разговори замираха. Беше повече от почит — беше възхита и почти благоговение. Съдията Фюлжанс влачеше след себе си опашка от роби, които дори не удостояваше с поглед, така както корабът оставя пенлива следа и продължава пътя си. Човек можеше да си го представи как раздава правосъдие, седнал на каменна скамейка, а пиренейските сиромаси пълзят в краката му. Защото се боят от него. Всички се бояха от него. Големите, малките, старите. И никой не можеше да каже защо. Майка ми ни забраняваше да ходим до „Крепостта“ и ние, разбира се, се състезавахме кой ще се осмели да се приближи повече по вечерно време. Почти всяка седмица предприемахме ново пътешествие, вероятно за да изпробваме куража и нервите си. А най-лошото от всичко бе, че въпреки възрастта си съдията Фюлжанс беше изключително красив. Бабите шепнеха, с надеждата, че Небето няма да ги чуе, че бил красив като Дявола.

— Въображение на дванайсетгодишно дете?

Със здравата си ръка Адамсберг порови в папките и извади две черно-бели снимки. Наведе се и ги хвърли на коленете на Данглар.

— Вижте ги, приятелю, и кажете дали става дума за детски фантазии.

Данглар разгледа фотографиите на съдията, едната в три четвърти фас, другата почти в профил, и подсвирна.

— Красив? Впечатляващ? — попита Адамсберг.

— Много — потвърди Данглар и прибра снимките.

— Обаче неженен. Самотен гарван. Такъв беше. Но децата са си деца. Години наред го тормозехме. Особено в събота вечер. Един ще събори някой камък от зида, друг ще надраска пътната врата. Хвърляхме в градината му какви ли не боклуци — консервни кутии, умрели крастави жаби, изкормени врани. Такива са децата, Данглар, в тези селца, такъв бях и аз. Някои от нас натикваха запалена цигара в устата на жабата и след три-четири вдишвания тя експлодираше. Вътрешностите й се разлитаха като фойерверки. Аз гледах. Приспивам ли ви?