Фред Варгас - Ветровете на Нептун

Адамсберг прочете статията два пъти. Бавно поклати глава, загледан в светлосиния пуловер с трите дупки. Невъзможно, разбира се. Той най-добре знаеше това. Прекара ръка по хартията, поколеба се, после извади мобилния си телефон.

— Данглар?

Заместникът му се обади от „философите“, говореше с пълна уста.

— Началника на жандармерията в Шилтигем можете ли да го откриете?

Данглар знаеше наизуст имената на комисарите във всички градове на Франция, но жандармерията познаваше по-малко.

— Толкова ли е спешно, колкото установяването на самоличността на Нептун?

— Не чак толкова, но да кажем, приблизително.

— Ще ви се обадя след четвърт час.

— Не забравяйте и да попришпорите техника.

Адамсберг допиваше двойното си кафе, което не можеше да се мери с кафето на кравата хранителница, когато се обади заместникът му.

— Майор Тиери Трабелман. Имате ли нещо за писане?

Адамсберг записа номера върху хартиената покривка. Изчака старият стенен часовник на „Храстчето“ да удари два часа и позвъни в жандармерията в Шилтигем. Майор Грабелман се държа относително сдържано. Бе чувал за комисаря Адамсберг и добри, и лоши неща, та се колебаеше какво поведение да възприеме.

— Нямам намерение да ви отнемам случая, майор Трабелман — веднага го увери Адамсберг.

— Всички казват така, а после става друго. Жандармерията свършва мръсната работа, а щом стане интересно, се намесва полицията.

— Трябва ми само едно потвърждение.

— Не знам какво ви се върти в главата, господин комисар, но трябва да знаете, че нашият човек е заловен.

— Бернар Ветийо?

— Да, и имаме доказателства. Намерихме оръжието на пет метра от жертвата, захвърлено в тревата. И точно съответстващо на раните. И с отпечатъците на Ветийо по дръжката. Чисто и просто.

Чисто и просто. Толкова лесно се бе оказало. Адамсберг се запита за миг дали да продължи, или да се откаже.

— Обаче Ветийо отрича — подхвана той.

— Когато момчетата са го прибрали, още е бил кьоркютук пиян. Не можел да се държи на краката си. Това, че отрича, е без всякакво значение, тъй като не си спомня нищо, освен че се е нарязал като краставица.

— Има ли досие? Други нападения?

— Няма. Обаче всяко нещо си има начало.

— В статията се говори за три прободни рани. С нож ли са нанесени?

— С шило.

Адамсберг помълча, после каза:

— Доста необичайно.

— Не толкова. Тези скитници мъкнат със себе си какво ли не. Шилото служи за отваряне на консерви, на ключалки. Не го мислете, господин комисар, гарантирам ви, че сме заловили, когото трябва.

— Още нещо, майоре — бързо каза Адамсберг, който усещаше, че Трабелман губи търпение. — Шилото ново ли е?

Настана неловко мълчание.

— Откъде знаете? — попита Трабелман подозрително.

— Ново е, така ли?

— Така. Какво значение има?

Адамсберг постави ръка на челото си и се взря в снимката във вестника.

— Бъдете така добър, Трабелман, изпратете ми снимки от трупа и от раните в едър план.

— И защо да го правя?

— Защото ви моля най-учтиво.

— Чисто и просто?

— Няма да ви отнема случая — повтори Адамсберг. — Имате думата ми.

— Какво ви безпокои?

— Един детски спомен.

— Добре тогава — каза Трабелман, внезапно станал почтителен и доверчив, сякаш детските спомени бяха свят мотив и неоспорим „Сезам-отвори-се“.

Специалистът, който не идваше, най-сетне бе стигнал до местоназначението си, както и четирите снимки на майор Трабелман. На едната ясно се виждаха раните на младата жертва, снимани точно отгоре. Адамсберг вече добре се справяше с електронната си кутия, но не знаеше как да увеличи образите без помощта на Данглар.

— Какво е това? — промърмори капитанът, като седна на мястото на Адамсберг, за да поеме командването на машината.

— Нептун — отвърна Адамсберг с полуусмивка. — Белязал със скиптъра си синевата на вълните.

— Ама какво е това? — повтори Данглар.

— Все ми задавате въпроси, а после не харесвате отговорите ми.

— Обичам да знам с какво се занимавам — обясни Данглар.

— Трите дупки от Шилтигем, направени от тризъбеца.

— На Нептун? Това фиксидея ли е?

— Това е убийство. Девойка, намушкана три пъти с шило.

— Трабелман ли ни ги праща? Да не са му отнели случая?

— Ни най-малко.

— Тогава?

— Тогава не знам. И нищо няма да знам, преди да видя увеличението.

Данглар смръщи вежди и се зае да сканира образите. Мразеше това „Не знам“, една от онези най-често повтарящи се фрази на комисаря, които многократно го бяха повеждали по неясни пътища, понякога стигащи до истински тресавища. Данглар, за когото фразата бе подстъп към блатата на мисълта, често се бе опасявал, че някой ден Адамсберг ще затъне в тях целия.