Фред Варгас - Ветровете на Нептун

— Кучетата? По кучетата ли го познахте?

— Не, по лятната му пелерина. Торсът му се очертаваше във формата на триъгълник. Другите мъже в селото бяха или дебели, или слаби, но всички бяха по-ниски от него. Съдията беше, Данглар. Вървеше по пътеката към водната кула.

— И Рафаел е бил навън. И пияните му приятели. И вие.

— Все тая. На другия ден прескочих зида на „Крепостта“ и обиколих селскостопанските постройки. В хамбара, между лопатите и беловете, имаше и един тризъбец. Тризъбец, Данглар.

Адамсберг протегна здравата си ръка и вдигна три пръста.

— Три зъбци, три дупки. Погледнете снимката с тялото на Лиз — добави той, като я извади от папката. — Вижте каква безупречно права линия. Как моят брат, пиян и паникьосан, би могъл да забие шилото три пъти, без да мръдне встрани?

Данглар разгледа снимката. И наистина, раните бяха разположени на идеална права. Сега разбираше какво бе измервал Адамсберг на снимката от Шилтигем.

— Бил сте съвсем млад дознател, новак. Как се снабдихте с тази снимка?

— Задигнах я — спокойно отвърна Адамсберг. — Този тризъбец, Данглар, беше една стара вила с изгладена от употреба дървена дръжка и ръждясала напречна основа. Но самите зъбци бяха блестящи, излъскани, не се виждаше и следа от пръст, и най-малкото петънце. Почистени, непокътнати, девствени като зората. Какво ще кажете?

— Че е смущаващо, но не е доказателство.

— Че е ясно като бял ден. Когато видях сечивото, истината избухна в лицето ми.

— Като краставата жаба.

— Горе-долу. Облак от мръсотии и пороци, истинските вътрешности на Феодала. Който впрочем стоеше на вратата на хамбара и държеше за каишките двете си дяволски кучета, които бяха нахапали Жано. Наблюдаваше ме. А когато съдията Фюлжанс ви наблюдава, Данглар, дори когато сте на осемнайсет години, със сигурност ви се разтреперват мартинките. Попита ме какво правя в неговия хамбар с онази толкова типична суха ярост в гласа. Отговорих, че съм искал да му скроя мръсен номер — да развинтя гайките на тезгяха му. Толкова номера му бях правил през годините, че ми повярва. Посочи ми вратата с царствен жест и просто каза: „Давам ти малко аванс, младежо. Броя до четири“. Побягнах като луд към зида. Знаех, че на „четири“ ще пусне кучетата. Една от овчарките откъсна парче от крачола на панталона ми, но успях да се изтръгна и да прескоча зида.

Адамсберг запретна панталона си и постави пръст на крака си, на мястото на дълъг белег.

— Ето го, още си е тук, ухапването на съдията Фюлжанс.

— Ухапването на кучето — поправи го Данглар.

— Все същото.

Адамсберг си открадна глътка ракия от чашата на Данглар.

— На процеса не взеха под внимание факта, че бях видял Фюлжанс в гората. Бил съм необективен свидетел. По-лошото е, че не признаха тризъбеца за веществено доказателство. При това, Данглар, разстоянието между раните беше точно колкото между зъбците. Това съвпадение ги посмути. Направиха нови експертизи, ужасени от съдията, който не спираше да ги заплашва. Новите изследвания ги успокоиха — дълбочината на раните не съответстваше на дължината на зъбците. Раните бяха по-дълбоки с половин сантиметър. Кретени, Данглар. Сякаш съдията не е могъл, след като е извадил тризъбеца, да забие дългото шило във всяка от раните и след това да го тикне в ръката на брат ми. Не дори кретени, а страхливци. Съдията по делото също — истински лакей на Фюлжанс, по-лесно беше да се нахвърли върху шестнайсетгодишен хлапак.

— Дълбочината на раните съответстваше ли на дължината на шилото?

— Напълно. Но не можех да им предложа тази теория, след като оръжието беше мистериозно изчезнало.

— Твърде мистериозно.

— Всичко беше срещу Рафаел — Лиз беше негова приятелка, вечер се срещаха при водната кула, тя беше бременна. Според магистрата той се бе уплашил и я бе убил. Само че, Данглар, за да го осъдят, им липсваше най-важното — неоткриваемото оръжие и доказателство, че по време на убийството е бил на местопрестъплението. А Рафаел не можеше да е бил там, след като двамата играехме на карти. В малкия двор, нали си спомняте? Дадох показания под клетва.

— А тъй като сте били полицай, думата ви е тежала двойно.

— И се възползвах от това. Е да, лъгах докрай. Сега, ако искате да извадите шилото от вира, ваша воля.

Адамсберг изгледа заместника си, като притвори очи и се усмихна — за пръв път, откакто бе започнал да разказва.

— Но ще е безсмислено — добави. — Извадих шилото много отдавна и го хвърлих в една боклукчийска кофа в Ним. Защото на водата не може да се има доверие, нито на бога й.