Фред Варгас - Ветровете на Нептун

Данглар внезапно вдигна ръка за поздрав. Адамсберг не направи усилието да помръдне. Победоносното лице на главния суперинтендант беше последното нещо, което имаше желание да види. Две големи ръце обхванаха раменете му.

— Не ти ли казах аз, че ще го хванем тоз проклетник? — чу Адамсберг.

Обърна се, за да види лицето на сержант Фернан Санкартие. Стана и инстинктивно го прегърна. Мили боже, защо е трябвало Лалиберте да изпрати Санкартие да го прибере?

— На теб ли се падна задачата? — тъжно попита Адамсберг.

— Изпълнявам заповед — отговори Санкартие, без да се разделя с добряшката си усмивка. — Много имаме да си бъбрим — добави той, като седна на отсрещния стол.

После силно стисна ръката на Данглар.

— Гуд джоб, капитане. Христосе, колко е горещо у вас — каза той и свали подплатеното си яке. — Ето копие от досието — додаде, докато измъквате папката от чантата си. — А ето и пробата.

Размаха една кутийка пред очите на Данглар, който одобрително кимна.

— Вече е изследвана. Сравнението те е достатъчно за обвинението.

— Проба от какво? — попита Адамсберг.

Санкартие откъсна един косъм от главата на комисаря.

— От туй — каза той. — Издайническо нещо е косата. Пада като червените листа. Обаче изкопахме шест кубически метра от онази гнус, за да ги намерим. Представяш ли си го туй? Шест кубически метра за няколко косъма. Все едно да търсиш игла в купчина слама.

— Не е било необходимо. Нали имате отпечатъците ми по колана.

— Но не и неговите.

— Чии неговите?

Санкартие се обърна към Данглар, смръщил вежди над добряшките си очи.

— Не е ли на течение? — попита той. — Оставил си го да се хапе отвътре?

— Нищо не можех да кажа, преди да бъда сигурен. Не обичам да давам напразни надежди.

— Ама снощи, Христосе! Можеше да му кажеш!

— Снощи имахме проблеми.

— А тази сутрин?

— Добре де, оставих го да се хапе. Осем часа.

— Не си добър френд ти — изръмжа Санкартие. — Защо си го направил туй?

— За да знае какво е преживял Рафаел. Ужасът от себе си, изгнанието и забранения свят. Трябваше да го направя. Осем часа, Санкартие, не е кой знае колко, за да настигне брат си.

Санкартие се обърна към Адамсберг и тропна по масата с кутията с пробите.

— Космите на твоя дявол — каза той. — Които се въргаляха в шестте кубически метра изгнили листа.

Адамсберг внезапно разбра, че Санкартие е на път да го изтегли към повърхността и към свободния въздух, вън от инертната тиня на езерото Пинк. И че е изпълнявал заповедите на Данглар, а не на Лалиберте.

— Хич не беше лесно — каза Санкартие, — защото трябваше всичко да правя в извънработно време. Вечер, през нощта, призори. И без да ме пипне босът. Твоят капитан беше неспокоен като бълха, не можеше да я преглътне тази история с омекналите крака след клона. Отидох да се уверя на пътеката и да намеря мястото, където си се халосал. Тръгнах като теб от „Шлюза“ и вървях колкото ти си вървял. Огледах стотина метра. Намерих счупени клонки и отместени камъни точно срещу пътеката. Момчетата бяха вдигнали лагера, ама имаше кленови фиданки.

— Беше близо до пътеката — каза Адамсберг със затаен дъх.

Бе скръстил ръце и впил пръсти в маншетите си, съсредоточил в думите на сержанта цялото внимание, на което бе способен.

— Ами да ти кажа, френд, нямаше нисък клон наоколо. Не е бил клон, дето те е фраснал по главата. След което твоят капитан ме изпрати да търся пазача на обекта. Той беше единственият възможен свидетел, разбираш ли го туй?

— Разбирам го туй, ама намери ли го? — попита Адамсберг, чиито почти сковани устни с мъка произнасяха думите.

Данглар спря келнера и поръча вода, кафе, бира и кифли.

— Христосе, туй беше най-трудното. Направих се на болен, за да изляза от жандармерията и да отида да питам в общинската служба. Ама къде ти! Наложи се да се разкарам чак до Монреал, за да открия името на предприятието. Мога да ти кажа, че на Лалиберте му беше дошло до шия с моите болести. А и твоят капитан, дето ме тормозеше по телефона. Открих името на пазача. Беше отишъл на друг обект, по горното течение на Утауе. Поисках още отпуска, за да отида дотам, и този път бях сигурен, че на боса ще му се скъса големия нерв.

— И намерихте ли пазача? — попита Адамсберг, като изпи на един дъх чаша вода.

— Хич да не се безпокоиш, пипнах го за ревера в пикапа му. Ама не беше лесно да го накарам да се разговори. Правеше ми се на важен и ми сипеше врели-некипели на килограм. Тогава аз му отпуснах края и го заплаших, че ще го вкарам на горещо, ако продължава да ме прави на глупак с глупостите си. Отказ да сътрудничи и прикриване на доказателства. Срам ме е да разправям нататъка, Адриен. Не можеш ли ти да му го кажеш туй?