Фред Варгас - Ветровете на Нептун

— В неделя вечерта пазачът, Жан-Жил Боавеню — подзе Данглар, — видял някакъв човек, който чакал долу на пътеката. Взел бинокъла си и започнал да го наблюдава.

— Да го наблюдава?

— Боавеню бил сигурен, че човекът е хомо и че чака своя френд — обясни Санкартие. — Нали знаеш, че пътеката е място за срещи?

— Да. Пазачът ме беше питал дали и аз съм хомо.

— Голям интерес е проявявал към този въпрос — продължи Данглар. — Та значи лепнал се бил на прозореца. Идеален свидетел, изключително внимателен. Бил очарован, когато чул да се приближава друг мъж. Виждал прекрасно всичко през бинокъла. Обаче нещата не се развили както се надявал.

— Откъде знаеше, че е било през нощта на двайсет и шести?

— Защото било неделя и бил бесен на другия пазач, който не се явил на работа. Видял първия мъж, висок тип с бели коси, да удря другия по главата с един клон. Другият, вие, господин комисар, се свлякъл на земята. Боавеню замрял. Високият имал зъл вид, а той не държал да се намесва в семейни кавги. Но продължил да гледа.

— Проснат по корем на седалката.

— Именно. Мислел, надявал се, че ще стане свидетел на изнасилване на зашеметената жертва.

— Разбираш ли го туй? — каза Санкартие с пламнали бузи.

— И наистина, високият смъкнал шала на падналия и разтворил сакото му. Боавеню съвсем се слепил с бинокъла и с прозореца. Високият хванал двете ви ръце и ги притиснал върху нещо. Върху каиш, каза Боавеню.

— Колана — каза Санкартие.

— Колана. Но разсъбличането и опипването спрели дотам. Високият забил една игла във врата ви, Боавеню е сигурен. Видял го да я вади от джоба си и да регулира налягането.

— Омекналите крака — каза Адамсберг.

— Казах ви, че това ме човъркаше — каза Данглар, като се наведе към него. — До клона сте вървели нормално, залитайки. А като сте се събудили, краката не са ви държали. На другия ден — също. Смесването на питиета и последствията му наизуст ги знам. Безпаметството не е задължително, а колкото до омекналите крака, това пък съвсем не се връзва. Трябваше да има още нещо.

— В неговата си книга — уточни Санкартие и продължи: — После старият се надигнал и те оставил на земята. Боавеню искал да се намеси още като видял спринцовката. Не е той бъзливец, нали е пазач. Обаче не могъл. Ще му кажеш ли защо, Адриен?

— Защото бил блокиран в краката — обясни Данглар. — Бил се подготвил за спектакъла, като смъкнал работния си комбинезон до глезените.

— Боавеню го беше срам да го разкаже туй — добави Санкартие. — Докато си вдигне комбинезона, стария се бил омел от пътеката. Теб те заварил припаднал и с окървавено лице. Довлякъл те до пикапа, вкарал те вътре и те завил с едно одеяло. И зачакал.

— Защо? Защо не е предупредил ченгетата?

— Не искал да го питат защо не се е намесил. Нямало начин да каже истината, тя не била за казване. А ако излъже и рече, че се е напикал от страх или че е спал, щял да си загуби работата. Не назначават пазачи, за да треперят от шубе или да спят като зимни мечки. Предпочел да си затвори човката и да те качи в пикапа.

— Можел е да ме остави там и да си измие ръцете.

— Пред закона. Но в неговата си книга пишело, че бог здравата ще се разгневи, ако остави човека да умре, и искал да поправи гафа си. С онзи мраз тогава можеше да замръзнеш като лед. Решил да види как си с цицината на челото и спринцовката във врата. Да разбере дали е приспивателно или отрова. Лесно щял да види. Ако тръгнело на лошо, щял да извика ченгетата. Наблюдавал те повече от два часа и тъй като ти си спал и пулсът ти е бил равномерен, той се успокоил. Когато си започнал да даваш признаци, че ще се събудиш, подкарал пикапа, свърнал по велосипедната алея и те оставил в края на пътя. Знаел, че идваш оттам, познавал те.

— Защо ме е пренесъл?

— Казал си, че в твоето състояние няма да можеш да извървиш пътеката и че като нищо ще паднеш в ледената Утауе.

— Добър френд — каза Адамсберг.

— Беше останала една капка засъхнала кръв на задната седалка на пикапа му. Взех една проба, познаваш методите. Пазачът не лъжеше, наистина беше твоята ДНК. Сравних я с…

Санкартие се запъна.

— Със спермата — довърши Данглар. — Така че между единайсет и един и половина през нощта не сте били на пътеката. Били сте в пикапа на Жан-Жил Боавеню.

— А преди? — попита Адамсберг, търкайки студените си ръце. — Между десет и половина и единайсет?

— В десет и петнайсет си напуснал „Шлюза“ — каза Санкартие. — В и половина си поел по пътеката. Не си могъл да стигнеш до обекта, нито до тризъбеца преди единайсет, когато Боавеню те е видял да се задаваш. И не си вземал вилата. Не е липсвал никакъв инструмент. Съдията си е имал оръжие.