Фред Варгас - Ветровете на Нептун

— Аз като казвах, че този фантом си го бива, не бях ли права? Значи вие, моето момиче — обърна се Клемантин към Ретанкур, — сте го изнесли под полата си под носа на ченгетата, а? Колцина бяха?

— Трима, на шест квадратни метра.

— Уха! Ама човек като него можеш го вдигна като перце. Винаги съм казвала, че най-простите идеи са често най-добрите.

Адамсберг се усмихна и отиде при Санкартие.

— Христосе, колко ми е драго да видя това — каза Санкартие. — Всички са се издокарали като за парад. А ти си като влязъл в кутийка. Какви са тез сребърни листа на еполетите ти?

— Не са кленови. Дъб и маслина.

— И какво значат?

— Мъдрост и мир.

— Да не се докачиш, ама не мисля, че ти отиват. Вдъхновение по̀ щеше да ти отива. И не го казвам, за да те лъскам. Само че няма листа, дето могат да го изобразят туй.

Санкартие старателно присви добряшките си очи и затърси символ на вдъхновението.

— Тревата — предложи Адамсберг. — Какво ще кажеш за тревата?

— Или слънчогледа? Обаче ще е тъпо на раменете на ченге.

— Моята интуиция понякога е истински боклук. Плевел.

— Възможно ли е туй?

— Възможно е много туй. Случва се дори да си прещипе пръстите във вратата. Имам петмесечен син, Санкартие, и научих за това преди три дни.

— Христосе, да не си изпуснал кораба?

— Напълно.

— Тя ли те изрита?

— Не, аз.

— Не беше вече в любов?

— Бях. Не знам.

— Ама ходеше по момичета.

— Да.

— Значи си кръшкал и на мацето му е било мъчно?

— Да.

— А в един момент си се чупил без много приказки?

— Не знаеш колко си прав.

— Затуй ли се надрънка онази вечер в „Шлюза“?

— И за туй.

Санкартие изпи шампанското си на екс.

— Не го взимай лично, ама щом ти е тъжно, значи нещо си заплел конците. Следиш ли ме?

— По петите.

— Не съм врачка, но бих ти казал да си вземеш логиката в две ръце и да си светнеш фаровете.

Адамсберг поклати глава.

— Тя ме гледа от много далеч и гледа на мен като на опасност.

— Е, ако ти е по вкуса да й спечелиш доверието, можеш да опиташ.

— Как?

— Ами като на онзи обект. Режат мъртвите дънери и садят фиданки.

— Как?

— Както ти казвам. Режат мъртвите дънери и садят фиданки.

Санкартие нарисува с пръст няколко кръга на слепоочието си, за да подскаже, че операцията се нуждае от размисъл.

— Сядай му отгоре и се завърти? — усмихна се Адамсберг.

— Именно, френд.

Рафаел и брат му се прибраха пеш в два часа през нощта. Крачеха в пълен синхрон.

— Отивам на село, Жан-Батист.

— И аз ще дойда. Брезийон ми даде една седмица принудителен отпуск. Изглежда съм изваден от равновесие.

— Мислиш ли, че хлапетата все още взривяват жаби горе до коритото?

— Без съмнение, Рафаел.

Осмината бивши командировани в Квебек придружиха Лалиберте и Санкартие до Роаси, откъдето трябваше да отлетят за Монреал в 16:50. През последните седем седмици Адамсберг се озоваваше на това летище за шести път, всеки път в различно разположение на духа. Почти се учуди, когато в групата под таблото за полетите не видя Жан-Пиер Емил Роже Фьойе. Свестен тип беше този Жан-Пиер, с удоволствие би му стиснал ръката.

Отдалечи се на няколко метра от групата със Санкартие, който искаше да му подари специалното си сако срещу лошо време с дванайсет джоба.

— Обаче внимавай — обясни Санкартие. — Двулично е. Откъм черното си добре защитен. Снегът и водата се стичат отгоре ти, без да ги усетиш. А откъм синьото пак се виждаш добре на снега, ама не е непромокаемо. Можеш да се намокриш. Така че според настроението — веднъж слагаш едното лице, друг път — другото. Не го вземай лично, ама то е като в живота.

Адамсберг прекара ръка през късата си коса.

— Разбирам — кимна той.

— Вземи го — каза Санкартие, докато тикаше сакото в ръцете на Адамсберг. — Така няма да ме забравиш.

— Няма такава опасност — прошепна Адамсберг.

Санкартие го потупа по рамото.

— Запали си фаровете, грабвай ските и давай по следите, френд. — Предай поздравите ми на катеричката.

— Христосе, значи си го забелязал? Жералд?

— Така ли се казва?

— Да. Нощем се сгушва в дупката под водосточната тръба. Хитро, а? А през деня иска да ни услужи. Знаеш ли, че преживя голяма мъка?

— Не знам. И аз бях в дупка.

— Забеляза ли, че движеше заедно с една блондинка?

— Разбира се.

— Е, значи по едно време блондинката си вдигна наковалнята. Жералд се скапа, през целия ден не излизаше от дупката. Вечер вкъщи аз му белех лешници, а на сутринта ги поставях до тръбата. След три дни се предаде и дойде да се нахрани. Босът здравата се разсмърдя. Кой бил тоз тъпанар, дето носел лешници на Жералд. Аз си затраях, щото и без туй ме ругаеше заради тебе.