Фред Варгас - Ветровете на Нептун

— Не — каза Данглар, като поклати глава. — Остава четиринайсетата жертва.

Адамсберг се изправи и опря лакти на облегалките на предните седалки. От Санкартие се носеше ухание на бадемово мляко.

— Четиринайсетата жертва съм я пипнал за топките — усмихна се комисарят.

Данглар го изгледа в огледалото. Първата истинска усмивка от шест седмици насам, установи той.

— Последната фигура — обясни Адамсберг — е най-важният елемент. Без нея нищо не е направено, нищо не е изиграно и нищо няма смисъл. Тя определя победата на ръката от оньори, тя изнася на гърба си цялата игра.

— Логично — съгласи се Данглар.

— И тази най-важна и най-ценна фигура ще е бял дракон. Но във висша степен важен бял дракон, оньор на оньорите. Мълнията , гръмотевицата, бялата светлина. Ще бъде самият той, Данглар. Щом изпълни мисията си, Тризъбеца ще се присъедини към баща си и майка си в съвършена тройка .

— Ще се прободе с вила? — намръщи се Данглар.

— Не. Естествената му смърт ще увенчае ръката. Има го в записа ви, Данглар. Дори в затвора, дори в гроба последната фигура няма да ми избяга.

— Но нали е длъжен да убива жертвите си с проклетия тризъбец — възрази Данглар.

— Не и в този случай, защото съдията е тризъбецът.

Адамсберг се облегна назад и внезапно заспа. Санкартие му хвърли учуден поглед.

— Често ли му се случва да заспива като пън?

— Когато му е скучно или когато е развълнуван — обясни Данглар.

Адамсберг поздрави двамата непознати полицаи, които пазеха на площадката на Камий, и им показа картата си. Беше все още на името на Дьони Лампроа.

Натисна звънеца. Бе прекарал предишния ден в опити да се върне към живот в самота. Беше толкова замаян, че с мъка възстанови контакта със самия себе си. След седем седмици в бурния океан се озоваваше проснат на пясъка, изтощен, мокър до кости, едновременно затъпял и изненадан. Раните, нанесени му от Тризъбеца, бяха заздравели. И знаеше едно — ще каже на Камий, че не е убиец. Поне това. А ако намереше начин, щеше да я уведоми, че е открил човека с кучетата. Чувстваше се неудобно с полицейската си фуражка, с обточените си с ширит панталони, със сакото си с пагони и с медала на петлицата, фуражката поне прикриваше остатъка от тонзурата му.

Камий отвори под наблюдението на двамата полицаи и им направи знак, че познава посетителя.

— Две ченгета ме пазят непрекъснато — каза тя, като затвори вратата — и не успявам да се свържа с Адриен.

— Данглар е в Префектурата. Попълва едно чудовищно досие. Ченгетата ще те пазят два месеца.

Адамсберг се заразхожда из ателието и успя горе-долу да разправи историята си, като се опитваше да заобиколи Ноела и някои от пробите. На средата на разказа си спря.

— Освен това открих онзи с кучетата — каза той.

— Хубаво — бавно изрече Камий. — И как ти се струва?

— Като предишния.

— Радвам се, че ти харесва.

— Да, така е по-лесно. Можем да си стиснем ръцете.

— Примерно.

— Да разменим няколко думи между мъже.

— И това също.

Адамсберг поклати глава и довърши разказа си — Рафаел, бягството, драконите. Преди да си тръгне, й върна книжката с правилата на играта, после полека затвори вратата след себе си. Лекото тракване го шокира. Всеки от своята страна на тази дървена плоскост. Живееха разделени, заключили се със собствените си ръце. Двата му часовника поне си стояха един до друг на лявата му китка и дискретно се докосваха.

Всички в Бригадата бяха в униформи. Данглар доволно огледа събраните в Съборната зала хора. В дъното бе подготвена естрада за официалната реч на дивизионния комисар — служебно досие, комплименти, закачане на новата значка. После — собственото му слово: благодарности, остроумия и емоции. След което прегръдки с колегите, общо отпускане, хапване, пийване и гюрултия. Наблюдаваше вратата в очакване да влезе Адамсберг. Възможно бе комисарят да не пожелае да се върне в Бригадата точно в този тържествен и празничен момент.

Клемантин носеше най-хубавата си рокля на цветя, а Жозет бе по костюм и кецове. С цигара в ръка, Клемантин се чувстваше като у дома си. Бе открила сержант Гардон, който навремето любезно й бе заел тесте карти — жест, който тя не бе забравила. Погълната от този полицейски свят, хванала чашата си с две ръце, крехката хакерка, скъпоценната нарушителка на закона не се отделяше от Клемантин. Данглар бе поръчал качествено шампанско в огромни количества, сякаш искаше да придаде на вечерта максимална плътност и да я насити с фини мехурчета, които да преминат през нея като редки молекули. За него церемонията бележеше собственото му повишение много по-малко, отколкото края на мъките на Адамсберг.