Фред Варгас - Ветровете на Нептун

— Като полицай, който си върши работата.

— Как точно?

— Първо се наспете — каза Данглар, загледан в опънатите черти на Адамсберг.

— За да сънувам какво, капитане? Аз съм убил Ноела.

Оставил я е с пръст в устата. Клетата Ноела. Споменах ли ти за това? Моят френд?

— Знам — каза Данглар. — Имам пълния запис.

Капитанът бръкна в джоба на панталона си и извади петнайсетина хапчета, различни по форма и цвят. Огледа резервите си с око на експерт и избра едно сивкаво хапче, което подаде на Адамсберг.

— Изпийте това и поспете. Утре в седем сутринта ще дойда да ви взема.

— Къде ще ходим?

— Да се видим с едно ченге.

Данглар беше излязъл от Париж и караше внимателно по затисната от гъста мъгла магистрала. Говореше си сам, мърмореше си сам, предъвкваше яростта си, вбесен от това, че не е могъл да залови съдията. Не бяха видели добре колата, не можеха да организират преследване. Седнал до него, Адамсберг изглеждаше безучастен към този провал. Само в една кратка нощ увереността, че е извършил престъпление, го бе стегнала като менгеме.

— Не съжалявайте, Данглар — каза той най-сетне с безизразен глас. — Никой не може да залови съдията, казах ви.

— Под носа ми се изплъзна, дявол да го вземе!

— Знам, случвало ми се е.

— Полицай съм, въоръжен съм.

— Аз също. Това не променя нищо. Съдията изтича като пясък.

— Ще убие за четиринайсети път.

— Как се озовахте у дома, Данглар?

— Вие четете в очите, гласовете, жестовете. Аз чета в логиката на думите.

— Нищо не съм ви казал.

— Напротив. Проявихте отлична интуиция, като ме предупредихте.

— Не съм ви предупреждавал.

— Обадихте ми се за детето. „Бих искал да знам преди“ — така ми казахте. Преди какво? Преди да посетите Камий? Не, вече бяхте минали през дома й, мъртвопиян. Така че звъннах на Клемантин. Обади ми се някаква жена с треперлив глас. Тя ли е вашият хакер?

— Да, Жозет.

— Разбрах, че сте взели жилетката и оръжието си. „Няма да се бавя“. Така сте казали и сте ги целунали. Оръжие, целувки и успокоителни думи, които говорят за несигурност. Преди какво? Преди битка, в която рискувате кожата си. Със съдията, естествено. За тази цел няма друг начин, освен да се изложите на показ на собствена територия. Старият номер със завързаната коза.

— Да, с комара.

— С козата.

— Както кажете, Данглар.

— При който козата обикновено я изяждат. Пуф и бум. Което ви е известно.

— Да.

— Но не искахте да се случи, след като ме предупредихте. Още в събота вечерта се скрих в мазето на отсрещната сграда. От прозорчето виждах прекрасно вашия вход. Мислех, че съдията ще удари през нощта, евентуално след единайсет. Той си пада по символите.

— Защо дойдохте сам?

— По същата причина, поради която и вие дойдохте сам. За да няма клане. Но сбърках или се надцених. Можехме да го пипнем.

— Не. И шестима не могат да спрат Фюлжанс.

— Ретанкур щеше да му блокира изхода.

— Именно. И той щеше да я убие.

— Не беше въоръжен.

— С бастуна си. Бастун-сабя. Една трета от тризъбец. Щеше да я набучи на бастуна си.

— Възможно е — каза Данглар, като прекара пръсти по брадичката си.

Сутринта Адамсберг му бе завещал помадата на Жинет и сега челюстта му лъщеше в жълто.

— Сигурно е. Не съжалявайте — повтори Адамсберг.

— Напуснах скривалището в пет сутринта и се върнах вечерта. Съдията се появи в единайсет и тринайсет. Много спокоен и толкова висок, толкова изправен, толкова стар, че нямаше как да го пропусна. Скрих се зад вратата ви с микрофона. Записах признанията му. Вече имаме доказателства, че е извършил убийствата.

— И че не е извършил убийството на пътеката.

— Също. Повиши тон, когато каза: „Аз не следя, Адамсберг. Аз изпреварвам“. Възползвах се от това, за да отворя вратата.

— И да спасите козата. Благодаря ви, Данглар.

— Вие ме повикахте. Това е част от работата ми.

— Както и да ме предадете на канадското правосъдие. И това е част от работата ви. Защото карате към Роаси, нали?

— Да.

— Където ще ме чака някое тъпо квебекско ченге. Така ли, Данглар?

— Така.

Адамсберг се отпусна на облегалката и затвори очи.

— Карайте по-бавно, капитане, че с тази мъгла…

Данглар заведе Адамсберг в едно от многобройните кафенета на летището и избра една крайна маса. Адамсберг седна с отсъстващо тяло, с поглед, глупаво втренчен в отрязания помпон, който бе кацнал върху главата на заместника му като усмихната и нелепа украса. Ретанкур можеше да го грабне, да го изстреля като куршум през границите, да му помогне да избяга. Все още бе възможно — Данглар бе проявил деликатността да не му слага белезници. Все още можеше да скочи и да побегне, капитанът бе неспособен да го надбяга. Но мисълта за въоръжената му ръка, която пробожда Ноела, му отнемаше всякакъв жизнен порив. Какъв смисъл имаше да бяга, ако не можеше да ходи? Да живее вцепенен от ужас да не убие пак, да не се озове, залитащ, пред проснат на земята труп? По-добре да свърши тук, в ръцете на Данглар, който тъжно пиеше своето кафе с коняк. Стотици пътници преминаваха пред очите му, заминаващи или пристигащи, свободни, със съвест чиста като купчина изпрано и сгънато бельо. Докато неговата съвест бе противна като мръсен и окървавен парцал.