Фред Варгас - Ветровете на Нептун

В двайсет и три и четвърт превъртането на ключ в ключалката го предупреди за идването на Тризъбеца. Съдията нехайно хлопна вратата. Изцяло в стила му, помисли Адамсберг. Фюлжанс се чувстваше като у дома си навсякъде — там, където искаше и когато поискаше. Ще привлека мълниите над главата ти, когато пожелая.

Вдигна оръжието си веднага щом старецът се появи в полезрението му.

— Какво варварско посрещане, младежо — каза Фюлжанс със скърцащ старчески глас.

Без да обръща внимание на насоченото срещу него дуло, той свали дългото си палто и го хвърли на един стол. Макар да беше подготвен за срещата, Адамсберг се напрегна при вида на високия старец. Много по-сбръчкан от последния път, когато се бяха видели, но запазил изправеното си тяло, високомерната осанка, господарските жестове от детството на комисаря. Дълбоките бръчки по лицето още повече подчертаваха демоничната му хубост, на която се възхищаваха жените от селото му.

Съдията седна, кръстоса крака и заразглежда подредената на масата игра.

— Седнете — заповяда той. — Имаме да си кажем няколко думи.

Адамсберг не мръдна от мястото си, само коригира позицията на оръжието си, като едновременно следеше погледа и ръцете на съдията. Фюлжанс се усмихна и се облегна на стола. Явно се чувстваше съвсем удобно. Усмивката му, която бе съставен елемент на красотата му, имаше една особеност — откриваше зъбите до първия кътник. С времето усмивката се бе разширила и кътникът изглеждаше доста зловещ.

— Не можете да се мерите с мен, младежо, и никога не сте могли. И знаете ли защо? Защото аз убивам. Докато вие сте само едно дребно човече, дребно ченге. Което едно нищо и никакво несръчно убийство на пътеката превръща в истински парцал. Да, дребно човече.

Адамсберг бавно заобиколи Фюлжанс и застана зад него. Държеше оръжието си насочено на няколко сантиметра от тила му.

— При това нервно — продължи съдията. — Съвсем нормално за дребно човече.

Посочи с ръка подредените дракони и ветрове.

— Всичко това е точно така — каза той. — Доста време ви трябваше.

Адамсберг проследи движението на тази ужасяваща ръка, бяла ръка с прекалено дълги пръсти, с деформирани от възрастта стави и с поддържани нокти, които китката местеше с онази странна и леко нехайна грация, която виждаме на картините на старите майстори.

— Липсва четиринайсетата фигура — каза той, — която ще бъде мъж.

— Но няма да сте вие, Адамсберг.

— Зелен дракон или бял дракон?

— Какво значение има? Дори в затвора, дори в гроба тази фигура няма да ми избяга.

Съдията посочи с показалец двете цветя, които Адамсберг бе поставил до ръката от оньори.

— Това е Микаел Сартона, а това Ноела Кордел — обяви той.

— Да.

— Нека да поправя ръката.

Фюлжанс надяна една ръкавица, хвана плочката, съответстваща на Ноела, и с рязко движение я прибави към резервните.

— Не обичам грешките — каза той студено. — Бъдете сигурен, че не бих си дал труда да ви следя в Квебек. Аз не следя, Адамсберг, аз изпреварвам. Никога не съм ходил в Квебек.

— Сартона ви е казал за пътеката.

— Да. След Шилтигем се информирах за действията ви, знаете това. Убийството, което извършихте на онази пътека, беше много забавно. Престъпление на пияница, лишено от елегантност и предумисъл. Колко просташко, Адамсберг.

Съдията се обърна към оръжието.

— Съжалявам, младежо, но това си е ваше престъпление и ви го оставям.

Кратка усмивка. Тялото на Адамсберг се покри с пот.

— Успокойте се — продължи Фюлжанс. — Ще видите, че се понася по-лесно, отколкото сте си мислили.

— Защо убихте Сартона?

— Прекалено много знаеше — каза съдията и пак се обърна към играта. — Не поемам подобни рискове. Ще научите също — додаде той, като взе от резервите ново цвете и го постави до другото, — че доктор Колет не е вече на този свят. Автомобилно произшествие. И че бившият комисар Адамсберг ще я последва в отвъдното — каза той и постави трето цвете. — Смазан от извършеното от него престъпление, твърде слаб, за да понесе затвора, той ще се самоубие. Какво да се прави, стават такива неща с дребните човечета.

— Така ли смятате да процедирате?

— Точно така. Съвсем просто. Седнете, младежо, ставате досаден.

Адамсберг седна срещу съдията с насочено към гърдите му оръжие.

— Впрочем би трябвало да сте ми благодарен — усмихна се Фюлжанс. — Тази бърза формалност ще ви отърве от едно непоносимо съществуване, тъй като споменът за престъплението ви няма да ви остави на мира.