Фред Варгас - Ветровете на Нептун

— Купено в Хъл?

— Точно. Проследихме го. Сартона го е купил.

— В раните имаше пръст.

— Бавен ти е реотанът таз сутрин — каза Санкартие усмихнато. — То е, щото още не смееш да повярваш. Твоят дявол е зашеметил девойката на камъка на Шанплен. Дал й е среща от твое име и я е чакал. Ударил я е изотзад, после я е влачил десетина метра до езерцето. Преди да я промуши, счупил леда, а езерото било пълно с листа и кал. Това е зацапало зъбците.

— И е убил Ноела — прошепна Адамсберг.

— Доста преди единайсет часа, може би преди десет часа. Знаел е към колко часа тръгваш по пътеката. Свалил е колана й, после е избутал тялото във водата. След което те е фраснал.

— Защо не по-близо до тялото?

— Било е прекалено рисковано. Можело е да мине някой и да се разприказва. Откъм обекта е имало големи дървета, можел да се скрие там. Цапнал те е по челото, дрогирал те е и е оставил колана до теб. Капитанът се сети за космите. Защото нищо не доказваше, че е бил съдията, не е ли тъй? Данглар се надяваше да му е паднал някой косъм на няколкото метра, които разделят камъка на Шанплен и езерцето, докато е влачил тялото. Може да се е спирал, за да си поеме дъх, да е прекарал ръка по черепа си. Прегледахме пръстта на пет сантиметра дълбочина. Почвата беше замръзнала. Имаше вероятност космите да са се разпръснали в леда. Така ми се наложи да преобърна шест кубични метра листа и клонки. А тука — каза Санкартие, като посочи кутията, — тука изглежда и ти имаш няколко косъма от съдията.

— Намерени в имението „Замъка“, да. По дяволите, Данглар, Микаел ли ги е взел? Бях скрил пликчето вкъщи. В кухнята, в долапа с напитките.

— Прибрах пликчето заедно с документите за Рафаел. Микаел не знаеше, че съществува, и не го е взимал.

— Какво сте търсили в долапа?

— Търсех нещо, което да ми помогне да размисля.

Комисарят кимна утвърдително, доволен, че капитанът е намерил хвойновата си ракия.

— Оставил е и палтото си у вас — добави Данглар. — Открих два косъма на яката, докато спяхте.

— Да не би да сте го хвърлили? Черното му палто?

— Защо? Държите ли на него?

— Не знам. Възможно е.

— Бих предпочел да държа демона, а не парцалите му.

— Данглар, той защо ме обвини в убийството?

— За да ви накара да страдате. И главно, за да приемете да се застреляте.

Адамсберг поклати глава. Извратеният ум на дявола. Обърна се към сержанта.

— Шестте кубика, Санкартие, нали не си ги преравял сам?

— От тоз момент нататък предупредих Лалиберте. Имах свидетелството на пазача и ДНК-то на капката кръв. Христосе, щеше да се задуши от яд, когато му разказах как съм го лъготил за болестите ми. Мога дълго да те уверявам какво конско ми чете. Дори ме обвини, че съм ти бил съучастник и съм ти помогнал да вдигнеш гугутките. Трябва да ти кажа, че направо си бях натикал главата в торбата. Но го вразумих и успях да го накарам да намали децибелите. Защото за шефа, нали знаеш, най-важно е усърдието. Тъй че накрая се охлади и загря, че нещо куцукаше. Изведнъж се завъртя на сто и осемдесет градуса и разреши да се вземат проби. И отмени обвинението.

Адамсберг гледаше ту Данглар, ту Санкартие. Двама мъже, които плътно бяха стояли зад гърба му.

— Не си търси думите — каза Санкартие. — Отървал си се на много тънък косъм.

Колата мъчително си проправяше път в задръстването на входа на Париж. Адамсберг седеше отзад, почти легнал на седалката, с глава, опряна в прозореца, с присвити очи, загледан в познатия пейзаж навън, загледан в тила на двамата мъже, които го бяха измъкнали от батака. Изненадата и успокоението бяха толкова големи, че го налягаше непреодолима умора.

— Не мога да повярвам, че си я разгадал таз история с маджонга — каза му Санкартие. — Лалиберте се шашка, каза, че си нямаш еша. Ще го чуеш следобед.

— Ще дойде ли?

— Нормално е да не можеш да го търпиш, но вдругиден е повишението на твоя капитан. Шефът ти Брезийон е поканил главния, един вид, за да се сдобрят.

Адамсберг с мъка осъзна, че ако иска, може още същия ден да влезе в Бригадата. Да отиде дотам без утайката си, да бутне вратата, да каже „добър ден“. Да се ръкува с колегите. Да седне на парапета край Сена.

— Търся начин да ти се отблагодаря, Санкартие, но не намирам.

— Не се безпокой, вече си благодарил. Лалиберте ме назначи за инспектор. Заради твоята разпивка.

— Обаче съдията се изпари — мрачно каза Данглар.

— Ще го осъдят задочно — каза Адамсберг. — Ветийо ще излезе от затвора и другите също. В края на краищата това е най-важното.