Джеймс Патерсън - Танцът на Невестулката

Не знаех какво бях очаквал, но не и това.

Сампсън протегна ръка, за да ме подкрепи. Почти не усетих докосването му.

Кристин бавно пристъпи в снопа слънчева светлина, който струеше от единствения прозорец на бараката. Бях си мислил, че никога вече няма да я видя.

Беше много по-слаба, косата й бе сплетена на плитки и много по-дълга, отколкото я помнех. Но тя имаше същите мъдри, красиви кафяви очи. Отначало никой от нас не успя да проговори. Това бе най-необикновеният момент в живота ми.

Сякаш бях замръзнал на място и всичко се развиваше в забавен кадър. В малката стая изглеждаше неестествено тихо.

Кристин държеше едно бледожълто одеяло и сега забелязах бебешка главичка да се подава едва-едва между завивките. Тръгнах към нея, въпреки че краката ми трепереха и заплашваха да се пречупят. Чух как бебето гука тихо в завивката си.

— О, Кристин, Кристин! — успях да промълвя.

Сълзите извираха в очите й, а също и в моите. И двамата пристъпихме напред и аз някак непохватно я прегърнах. Малкото бебе спокойно гледаше нагоре към лицата ни.

— Това е нашето бебе, сигурно той спаси живота ми. Прилича на теб — каза Кристин.

Целунахме се нежно, беше толкова сладко и вълшебно усещане. Прегръщахме се дълго, цяла вечност. Разтопихме се един в друг. Никой от двамата не вярваше, че това става наистина.

— Нарекох го Алекс. Така ти беше тук през цялото време — каза ми Кристин. — Беше с мен постоянно.

Казваше се Фредерик Нойман и предпочиташе да се възприема като гражданин на Европейската общност, а не на една отделна страна, но ако някой го питаше, твърдеше, че е немец. Главата му бе избръсната и това му придаваше суров вид, но също и впечатляващ — според него — удивително постижение само по себе си.

Щяха да го запомнят като „доста висок, слаб и плешив“ или като „интересен, артистичен тип“ и няколко души наистина го видяха тази седмица в Челси, в Лондон.

Искам да ме запомнят. Това е важно.

Обиколи магазините по Найтс Роуд и Слоун стрийт или поне разгледа витрините им.

Отиде на кино на Кенсингтън Хай стрийт.

И в книжарницата в „Уотърстоун“.

Нощем пийваше по една-две бири в „Кингс Хед“. В бара обикновено седеше сам.

Имаше гениален план. Започваше нова игра.

Един следобед видя Люси и близначките в супермаркета „Сейфуей“. Наблюдаваше ги от другата страна на редицата консерви с печен боб, а после ги проследи по пътеките, пълни с купувачи. С гледане не можеше да навреди на никого.

Но не устоя на предизвикателството. Заровете започнаха да се въртят в главата му. Спряха на числата, които той искаше да се паднат.

Продължи да върви все по-близо и по-близо до семейството, като внимаваше да държи главата си извърната, просто за всеки случай, като в същото време наблюдаваше с ъгълчето на окото си Люси и близначките, които може би бяха по-опасни.

Люси оглеждаше някаква шотландска сьомга. Най-после го забеляза, сигурен беше, но не го позна. Очевидно. Нито пък близначките. Тъпи глупави момиченца — точно копие на майка си.

Играта отново започна — толкова очарователна. Беше се въздържал да играе известно време. Разполагаше с парите от книгата, аванса за историята на съдебния процес срещу него, които беше внесъл по сметка в Швейцария. След като избяга с яхтата си от Ямайка, обикаля известно време Карибите. Отиде в Сан Хуан и се изкушаваше да започне играта там. После замина за Европа — първо Рим, Милано, Париж, Франкфурт, Дъблин и най-после у дома, в Лондон. Не се сдържа само два-три пъти по време на цялото пътуване. Беше станал толкова предпазлив.

Но сега се почувства точно като едно време, щом се приближи до Люси на пътеката. Боже, физическите му тикове се бяха върнали. Пак потропваше нервно с крак и ръцете му трепереха.

Би очаквал тя да забележи, то тя бе такава тъпа руса крава, такава кръгла нула, такава загуба на време за него; дори сега, когато се приближаваше все повече и повече, само на крачка-две от нея, тя още не можеше да го познае.

— О, Люююси… аз съм Рики! — каза той и се усмихна широко. — Аз съм, скъпа .

Хряс, хряс. Замахна два пъти към нея, напред и назад, докато се разминаваха като непознати на пътеката в „Сейфуей“. На гърлото й се появиха две кръстосани резки, но всъщност разрезите бяха дълбоки по няколко сантиметра.

Тя се отпусна на кокалестите си колене и двете й ръце се вкопчиха в гърлото, сякаш сама се душеше. И тогава видя кой бе срещу нея и сините й очи щяха да изскочат от шок и болка и накрая от нещо, което изглеждаше като ужасна тъга.