Джеймс Патерсън - Танцът на Невестулката

Стигнахме до някаква стара оранжерия с дрипави бели парчета плат, провесени на прозорците, и конопен чувал вместо врата: Четирима мъже излязоха веднага, всичките с дълги плитки.

Тръгнаха към нас с навъсени лица и недоверчиви погледи. Ние със Сампсън бяхме свикнали на такива погледи по улиците на Вашингтон.

Двама от мъжете носеха големи мачетета. Другите двама бяха с широки ризи и под тях несъмнено бяха въоръжени.

— Вървете си. Махайте се — извика ни силно единият. — Няма жена тук.

— Не!

Детектив Антъни слезе от колата с високо вдигнати ръце. Сампсън, Джоунс и аз последвахме примера му.

Чухме традиционните ямайски барабани от гората точно зад къщата. Две легнали кучета надигнаха мързеливо глави и ни погледнаха, после излаяха няколко пъти. Сърцето ми биеше още по-бързо.

Не харесвах как се развиват нещата.

Още един от мъжете ни извика:

— Аз и аз искаме да си ходите.

Разпознах този начин на изразяване: двойното местоимение означаваше говорещият и Бог, които живеят заедно във всеки човек.

— Патрик Мос е в затвора. Аз съм детектив Антъни от Кингстън. Това е детектив Сампсън, детектив Крос и господин Джоунс. Тук при вас има една американка. Наричате я Бютитюд.

Бютитюд? Можеше ли да е Кристин?

Единият от мъжете с мачете ни изгледа ядосано и каза на Антъни:

— Вървете си гледайте работата. Оставете ни. Няма жена тук. Няма жена.

— Това ми е работата и няма да си тръгна от тук сам — казах аз на мъжа и го изненадах, че разбирам диалекта, на който говореше.

— Няма жена тук. Няма американка — повтаряше сърдито мъжът и гледаше право в мен.

Андрю Джоунс се намеси.

— Щом вземем американката, ще си тръгнем. Вашият приятел Патрик Мос ще се прибере до довечера. Оправяйте се с него както искате.

— Няма американка тук. — Мъжът, който беше заговорил пръв, се изплю ядосано на земята. — Отивайте си, махайте се.

— Познавате ли Джеймс Уайтхед? Познавате ли Шейфър? — попита Джоунс.

Те не отрекоха. Съмнявах се да изкопчим нещо повече от тях.

— Обичам я — казах им. — Не мога да си тръгна. Тя се казва Кристин.

Устата ми още беше пресъхнала и не можех да дишам добре.

— Беше отвлечена преди една година. Знаем, че са я довели тук.

Сампсън извади глока си и отпусна ръка край тялото си. Изгледа четиримата мъже, които продължиха да ни зяпат навъсено. Докоснах дръжката на пистолета си, който още беше в кобура. Не исках да започваме престрелка.

— Способни сме да ви причиним много неприятности — каза Сампсън тихо и заплашително. — Дори не можете да си представите какво ще ви се струпа на главата.

Накрая аз просто тръгнах по пътеката през високата трева. Подминах мъжете. Никой не се опита да ме спре. Усещах мириса на ганджа и пот от дрехите им. Напрежението се надигаше в мен.

Сампсън ме последва само на крачка-две зад мен.

— Наблюдавам ги — каза той. — Още никой не прави нищо.

— Няма значение — казах аз. — Трябва да видя дали е тук.

Една по-възрастна жена с дълга и рошава сиво-бяла коса излезе през вратата, когато стигнах до очуканите небоядисани стъпала. Очите й бяха зачервени.

— Ела с мен — въздъхна тя. — Ела тук. Не ти трябва оръжие.

За пръв път от много месеци си позволих да изпитам поне мъничка надежда, макар да нямах никаква причина — освен слуха, че тук държат някаква жена против волята й.

Бютитюд? Има ли нещо общо с благословия и щастие? Може ли да е Кристин?

Старата жена заобиколи с несигурна походка къщата и продължи през храсти, дървета и папрат, избуяли отзад. На около шейсет-седемдесет метра навътре в сгъстяващата се гора тя спря пред пет-шест малки бараки. Бараките бяха от дърво, бамбук или ръждясала ламарина.

Пак тръгна и спря до предпоследната барака.

Извади ключ, закачен на кожена каишка за китката й, вкара го в ключалката на вратата и го завъртя.

Бутна вратата навътре и ръждясалите й панти изскърцаха шумно.

Надникнах вътре и видях проста, чиста, подредена стая. Някой бе написал Бог е моят пастир с черно мастило на стената.

Вътре нямаше никого.

Нямаше я Бютитюд.

Нямаше я Кристин.

Отпуснах клепачи. Отчаянието ме обгърна.

После очите ми бавно се отвориха. Не разбирах защо ме бяха довели в тази празна стая, в тази стара барака в гората. Сърцето ми отново се разкъса на две. Това някакъв капан ли беше?

Невестулката? Шейфър? Той тук ли беше?

Някой пристъпи иззад малкия параван в единия ъгъл на стаята. Почувствах се, сякаш летя в свободно падане, и устата ми ахна.