Джеймс Патерсън - Танцът на Невестулката

Уайтхед очевидно осъзна, че не може да излезе през предната врата. Обърна се към едно стълбище и Шейфър го последва, само на няколко крачки зад него. Войната се обърна рязко и отново стреля.

Шейфър замахна с ръка към ключа на стената и лампите в коридора светнаха.

— Смъртта дойде за теб! Дойде и твоят час. Погледни ме! Погледни Смъртта! — изкрещя той.

Уайтхед не спря и Шейфър спокойно го простреля в крака. Раната бе голяма и Уайтхед изквича като ранено прасе. Завъртя се и се претърколи надолу по стъпалата. Лицето му се блъсна в металния парапет, докато падаше.

Спря се в основата на стъпалата, гърчейки се от болка, и Шейфър отново го простреля, този път между краката. Войната отново изпищя. После започна да стене и хлипа.

Шейфър се наведе над него триумфиращ, сърцето му преливаше.

— Мислиш ли, че атентатите са игра? Това още ли е игра за теб? — попита той тихо. — Аз мисля, че е много забавно, а ти?

Уайтхед опита да каже нещо през риданията си.

— Не, Джефри, не е игра. Моля те, спри. Стига толкова.

Шейфър се усмихна. Показа огромните си зъби.

— О, колко грешиш. Прекрасна е! Това е най-удивителната игра, която можеш да си представиш. Жалко, че не можеш да почувстваш това, което изпитвам аз в момента, властта над живота и смъртта.

Хрумна му една мисъл и тя промени всичко, промени играта за него и за Уайтхед. Този обрат бе много по-добър от първоначално планирания.

— Реших да те оставя да живееш — не много добре, но все пак ще живееш.

Той отново стреля с полуавтоматичния си пистолет, този път в основата на гръбнака на Уайтхед.

— Никога няма да ме забравиш и играта ще продължи до края на живота ти. Играй умно. Аз със сигурност ще го направя.

Веднага щом чухме изстрелите, се втурнахме към къщата. Аз тичах най-отпред. Трябваше да стигна до Шейфър преди тях. Трябваше да го хвана сам. Трябваше да говоря с него, да науча истината веднъж завинаги.

Видях, че той се измъква от една странична врата на къщата. Уайтхед сигурно беше мъртъв. Шейфър бе спечелил играта.

Той тичаше към морето, движеше се бързо и целенасочено. Изчезна зад една малка пясъчна дюна с формата на костенурка. Къде отиваше? Какво бе намислил сега?

После отново го видях. Изрита обувките си и свали панталона си. Какво правеше?

Чух Сампсън да ме настига.

— Не го убивай, Джон! Не и ако не се налага — извиках аз.

— Знам! Знам! — отвърна той.

Втурнах се напред.

Шейфър се обърна и стреля веднъж към мен. Разстоянието бе много голямо, за да стреля точно с пистолет, но той бе много добър стрелец и замалко не ме уцели. Знаеше как да си служи с пистолет, и то не само от няколко крачки разстояние.

Погледнах през рамо и видях, че Сампсън си сваля маратонките и панталона. И аз направих същото с дрехите си.

Посочих към морето.

— Сигурно има лодка някъде там. Една от онези.

Видях, че Шейфър навлиза в морето и се отправя към пътеката, осветена от луната.

Гмурна се и заплува с равномерен кроул.

Сампсън и аз вече бяхме по бельо, не бяхме кой знае каква гледка. И двамата се гмурнахме във водата.

Шейфър бе силен и добър плувец и вече се бе отдалечил доста. Плуваше потопил лице във водата, като го вдигаше само от време на време, за да си поеме въздух.

Русата му коса блестеше на лунната светлина. Една от яхтите, закотвени пред нас, бе неговата. Но коя?

Оставих само една мисъл в главата си: замахваш и риташ, замахваш и риташ. Чувствах се, сякаш намирах нова сила някъде вътре в мен. Трябваше да хвана Шейфър — трябваше да науча какво бе направил с Кристин.

Замахваш и риташ, замахваш и риташ.

Сампсън плуваше с всички сили зад мен, но постепенно започна да изостава.

— Върни се — извиках му аз. — Върни се за помощ. Аз ще се оправя. Накарай някой да отиде да провери онези яхти.

— Той плува като риба — извика Сампсън.

— Връщай се. Аз ще се оправя. Ще го настигна.

Още виждах главата и раменете на Шейфър, които блестяха в меката бяла лунна светлина. Той плуваше силно, с равен ритъм.

Продължавах да плувам, изобщо не поглеждах назад, не исках да знам колко далече съм стигнал. Отказвах да почувствам умора, да се предам, да загубя.

Плувах по-бързо, опитвах се да настигна Шейфър. Яхтите още бяха далече. Но той беше много силен. Никакви признаци на умора.

Мислено изиграх една игра. Престанах да гледам къде е. Концентрирах се върху собствения си замах. Не мислех за нищо, освен за ритъма си, ритъмът беше цялата вселена.